Значи тайните бяха дотук. Всичко вече беше поставено върху масата. Хищниците вече показаха зъбите си.
— Не.
Той продължи натиска си.
— Наближава моментът, в който ще се намесят и арбитражните органи, Марк. Дните на „Феър Систъмс“ като независима компания са преброени.
— Не.
Йоши си пое дълбоко дъх.
— Между нашите компании е възможно да има множество съвместни дейности. С вашия софтуер за виртуална реалност и нашата технология за хардуер „Онада“ съвсем скоро може да надминем „Сега“ в бизнеса за развлечения с електронни игри. Те не разполагат дори и приблизително с това, което имаме ние. Помислите върху това.
— Не. — Разговорът вече започваше да ми харесва.
Той реши да смени тактиката.
— Мога да ви уверя, ще бъдете в далеч по-добро положение като част от група на японски компании, отколкото да се хващате като удавници за някоя американска фирма. Американските компании изхвърлят хората си на улицата и орязват разходите си за тях. Ние инвестираме дългосрочно и далновидно. Това е причината, поради която японските компании доминират на пазара за електронна индустрия.
— Не.
Йоши въздъхна. Очите му блеснаха за миг към Дейвид, който до този момент не си беше отворил устата и бе стоял с каменно лице.
— Добре — каза. — Разбрах ви. Но нашата оферта няма да е вечна. Щом се ангажираме с другата компания, вече няма да имаме нужда от вас. Ще е прекалено късно, ако решите да промените мнението си. Или ще банкрутирате, или „Дженсън Компютър“ ще ви измъкне технологията и ще ви затвори фабриката. Нямате много време.
Той се изправи и ние си стиснахме ръцете.
— Съжалявам, че дойдохте напразно — казах.
— Помислете си върху предложението ми — каза Йоши и Дейвид Бейкър го изпроводи.
Притворих очи. „Дженсън Компютър“ и сега „Онада Индъстрийз“. Чудех се колко други компании могат да се похвалят с това, че най-големите им клиенти са й най-големите им врагове.
22.
Въртях се в коридора в очакване на Дейвид. Очевидно двамата с Йоши имаха да обсъждат доста неща.
Той се опита да се върне назад, когато ме видя, но беше късно. Влязохме в залата за конференции. Той запристъпва нетърпеливо от крак на крак.
— Защо ме излъга, Дейвид? — започнах.
— Излъгал съм те?
— Да, излъга ме. Знам, че си се срещнал на закуска с Йоши тази сутрин в „Болбърни Хаус“. Уолтър Соренсън те е видял.
За миг в очите му пламна гняв. Явно не обичаше да го залавят на местопрестъплението. В следващия момент обаче се овладя и изрече студено:
— Съжалявам, че нямах възможност да те предупредя.
— И защо не можа?
— Йоши каза, че искал да се срещне с мен тази сутрин. Не бях в състояние да споря с него, защото е изключително важен клиент. Той настояваше ти да не знаеш за срещата ни.
Господи, Дейвид беше цар на лъжите.
— И какво искаше да обсъждате?
— Каза ми, че „Онада Индъстрийз“ се канят да направят оферта за „Феър Систъмс“ и искаше да научи реакцията ми.
— И каква беше реакцията ти?
— Както вече знаеш, аз твърдо поддържам позицията, че компанията трябва да се продаде. Казах това на Йоши, но го предупредих, че по всяка вероятност отговорът ти ще бъде отрицателен.
Дотук всичко го изкара по мед и масло. И въпреки това беше далеч по-вероятно Дейвид сам да е уредил срещата с „Онада“ с вярата, че ще се срещне с Йоши вече като управителен директор. От това би се смутил всеки що-годе почтен човек. Дейвид обаче нямаше вид на смутен човек. Явно криеше нещо, бях сигурен в това. Но какво?
После си спомних какво бе споделила с мен Рейчъл, когато Дейвид настояваше да продаваме. Тогава бяхме подозирали „Дженсън Компютър“, а не „Онада“, но подозрението й въпреки това пак можеше да е основателно.
— Дейвид, ти си сключил сделка с японците.
Пипнах го! Очите го издадоха за миг, но веднага след това лицето му придоби изражението на оскърбена невинност.
— Сделка ли? Каква сделка?
— О, не знам. Сделка, при която доставяш „Феър Систъмс“ на „Онада Индъстрийз“, а в замяна те назначават на поста управителен директор.
— Не! — отрече Дейвид с малко пресилено негодувание.
— Направил си го, нали? Признай си!