— Какво може да е направил?
— О, господи, кой знае? Той може да е имплантирал вирус, който се размножава от файл във файл в мрежата ни и така след известно време да оплете цялата ни мрежа. Това е вероятно най-лошият случай. Или може да е претърсвал файловете ни за информация. Или може да е нещо по-безвредно от това. Миналия път всичко, което беше направил, беше един тъп номер с екрана.
— Номер с екрана?
— Да. Екранът се разпадаше в пламъци и от тях се оформяха думите ВИРТУАЛЕН АД. Според Дуги това беше много остроумно. Той просто искаше да ни покаже, че е бил в системата ни.
През целия ден хората се щураха, проверяваха всичко и си подаваха един на друг дискети с антивирусни програми. Но не откриха нищо. Пристигна екип от полицаи с Кер между тях. Те не успяха да открият никакви следи от взлом по бравите. Входната врата беше със стандартна брава и електронна система за достъп. Разпоредих да сменят бравата и да сложат допълнителна. Кийт се притесни много как да променим кодовете в системата за достъп, но аз не му обърнах внимание. Щом беше нещо свързано с електрониката, значи Дуги щеше да се справи с него. Вярвах повече на стоманата, цилиндрите и тумблерите.
В три надзърнах в кабинета на Рейчъл. Тя отдръпна стола си от компютъра и въздъхна.
— Откри ли нещо?
— Нищо. Проверихме за всички известни вируси до този момент. Разбира се, Дуги може да е създал нов и тогава вече ще ни се отвори работа.
— Може би просто е копирал файлове.
— Може би. — Поклати глава. — Чудех се как ли се е сдобил с онова писмо от семейство Бърджи, с което искаше да изнудва Ричард. Може би и тогава пак се е вмъквал вътре.
— Значи ти смяташ, че мрежата е наред?
— Не. Щом Дуги се е вмъквал в компютъра ми, той със сигурност ще ми е оставил нещо за спомен, дори и да е само нещо като оня тъп номер с екрана миналия път.
— Но, изглежда, че този път май не е?
Тя вдигна рамене.
Чудех се какво ли е искал да направи Дуги. Повредата на компютърната система на „Феър Систъмс“ изглеждаше очевидният отговор, но ние бяхме проверили всичко, без да открием каквото и да било.
— Има ли нещо, което е възможно да е направил, за да улесни достъпа си до нашата система?
— Какво имаш предвид?
— Ами, много е рисковано да влиза всеки път във фабриката, ако иска да има достъп до компютрите ни. Няма ли някакъв начин той да си осигури път в мрежата ни, заобикаляйки защитната стена? Така че просто да се вмъква по телефонната линия всеки път, когато поиска, без ние да го разбираме?
Очите на Рейчъл светнаха.
— Искаш да кажеш да си е оставил нейде вратичка?
— Така ли?
— Да, така — отвърна тя и отново се обърна към компютъра си.
Два часа по-късно дойде в кабинета ми усмихната.
— Ти се оказа прав! Той беше инсталирал един сложен пакет тип „електронно куче“!
— Електронно куче ли?
— Да. Електронното куче подушва информацията по мрежата. Дуги е търсил начин да се добере до някого, който се включва като привилегирован потребител към защитната стена. Електронното му куче подушва потребителския идентификационен номер и паролата му. И след това ще използва тази информация, за да регистрира Дуги като привилегирован потребител.
— А какво представлява привилегированият потребител?
— Това е някой, който контролира компютъра. В момента двамата с Анди сме единствените привилегировани потребители, регистрирани в защитната стена. Ако и Дуги стане такъв, тогава той ще е в състояние да заобикаля защитната стена, като се вмъква в мрежата ни, без да вдига тревога.
— Разбирам. Видяхте ли му сметката на това електронно куче?
— Анди в момента се занимава с него.
— Значи сме в безопасност?
Рейчъл се навъси.
— Надявам се. Но човек никога не може да бъде сигурен. И, разбира се, няма начин да разберем какви файлове е копирал, ако въобще го е правил.
В този момент в кабинета ми влезе Кер.
— Открихте ли нещо? — запитах.