— Тогава защо е необходимо да ви плащаме каквото и да било в аванс за нея?
— За самата система вие няма да плащате нищо; това се отнася за вещината при програмирането. Нашите хора разбират тази система по-добре от всеки друг. Те ще могат да адаптират приложенията ви много по-бързо и на един по-висок стандарт в сравнение с който и да е от конкурентите ни. В рамките на шест месеца вие ще разполагате с най-ефикасното програмиране за виртуална реалност в света. Разбира се, какво ще правите с нея, си е ваша работа.
Йоши слушаше напрегнато. Разбираше всичко, което му казвах. Също и господин Акама, бях сигурен в това.
Той се навъси.
— Какво ще спре „Нинтендо“ или „Сега“, да постигнат подобни споразумения с вас?
— Добър въпрос. Ние бихме били щастливи да осигурим нашата вещина в програмирането на една ексклузивна основа за приложения, предназначени за електронни игри, за един период от шест месеца.
— Шест месеца? Но това е нищо!
— Това време ви е напълно достатъчно да си изградите световна мрежа за разпространение. То е също достатъчно дълго за вашите хора да схванат идеите на моите специалисти. Помислете си, Йоши. Двеста хиляди долара и си осигурявате лидерството в целия свят! Не мисля, че цената за това е голяма!
Той помисли върху предложението ми. Обърна се към Акама и двамата разговаряха в продължение на цели пет минути.
Накрая Йоши си пое шумно дъх:
— Благодаря ви за предложението, господин Феърфакс. Ще го обсъдим в Токио и вероятно много скоро ще имаме нова среща.
— А, забравих да ви кажа. Искам едно споразумение по принцип още сега или в противен случай ще разговарям с „Нинтендо“. — Да очаква човек японска компания да вземе решение веднага, това беше все едно да очаква невъзможното да се случи. Тук обаче те нямаха избор. Предложението ми се вписваше идеално в стратегията им и те не можеха да рискуват да ме изпуснат.
Ние пък се нуждаехме отчаяно от пари в брой.
Последваха още дебати.
— Трябва да позвъним в Токио — каза Йоши.
— Ами звънете — отвърнах.
И зачакахме. В един ни донесоха някакво японско ястие за обяд. В един момент Йоши се появи да се увери, че сме наред.
— Добре сме — успокоих го. — Докъде стигнахте?
— Много е трудно. Сега е девет вечерта в Токио. Но ние правим всичко възможно.
Той понечи да излезе, но аз го спрях.
— Един момент, Йоши! Има две неща, които искам да обсъдя с теб.
Той се поколеба. Посочих му един стол.
— Сядай.
Той размисли над предложението ми и седна. Изглеждаше нащрек. Имах си хас да не е.
— Тод Съдърланд е вашият адвокат, нали?
— Върши ни услуги, така е — отвърна той с озадачен вид.
— Защо го изпратихте да запуши устата на бащата на Джонатан Бърджи?
— Джонатан Бърджи?
— Момчето, което загина при нещастен случай с мотоциклет, след като е играло на една от машините ни с виртуална реалност. И е вземало ЛСД.
Той занемя, като мислеше напрегнато.
— Щеше да стане много лошо за цялата промишленост за виртуални системи, ако тази история се раздухаше — проговори накрая. — Особено за електронните игри с виртуална реалност. В действителност комбинацията между ЛСД и виртуалната реалност би могла да се окаже не по-добра от самия нещастен случай. Вие знаете колко е важен пазарът на електронни игри с виртуална реалност за „Онада Индъстрийз“. Не бихме могли да допуснем съдебен процес, който да стане публично достояние.
— Как разбрахте за инцидента?
Йоши повдигна рамене.
— Дейвид ли ви каза?
Той само повдигна рамене.
— Остана още едно нещо — казах. — Погледни това. — Побутнах по масата към него фотографията, която Кийт му беше направил на паркинга на „Феърс Систъмс“.
Той я взе и се навъси.
— Показах я на Джим Робъртсън, собственика на кръчмата „Инч“ в Къркхейвън. Той ми каза, че те е разпознал като човека, който пил с Ричард вечерта, преди брат ми да бъде убит. Този мъж се е бил регистрирал в „Робъртс Армс“ под името Хиро Судзуки.
Йоши се навъси още повече.
— Защо си ходил там, Йоши?
— Не съм длъжен да отговарям на въпросите ти.
— Но ако нямаш какво да криеш, тогава защо не ми отговориш?