Той остана безмълвен, втренчен в снимката.
— Може би ще е по-добре, ако запитам господин Акама какво си правил там?
Йоши въздъхна.
— Добре. Ще ти кажа. — Замълча. Явно обмисляше думите си. — Дойдох в Шотландия да играя голф онзи уикенд. Ричард ми бе препоръчал Къркхейвън като добро място за отсядане. Докато бях там, му се обадих да се срещнем. Всичко си беше съвсем нормално. Двамата с него се разбирахме отлично.
Внезапно в паметта ми изплува онази почерпка с Ричард и Грег в „Уиндзор Касъл“. Ричард беше споменал, че бил прекарал деня в опити за преговори с една японска компания. Спомнях си думите му, че били много твърдоглави, но мъжът, който били изпратили да преговаря, бил много свястно момче. Това трябваше да е бил Йоши.
— И не сте обсъждали никакъв бизнес?
— Не — отвърна той. — Разбира се, много ми се искаше Ричард да промени мнението си за сделката с нас. Но не сме го обсъждали пряко. Просто исках само да задълбоча взаимоотношенията си с него.
— Това е странно. Местните хора твърдят, че вие сте имали разгорещен спор и после ти си напуснал заведението.
Йоши се замисли за секунда.
— Може би е бил в лошо настроение.
— Дали не е изпаднал в това лошо настроение, защото е разбрал, че в лицето на Дейвид Бейкър имате шпионин във „Феър Систъмс“?
Японецът поклати глава.
— Не мога да бъда напълно сигурен за причините, поради които е бил в лошо настроение. Просто не знам.
Не му повярвах. Имаше обаче още нещо, което ме вълнуваше.
— Защо не искаш да споменавам за тази среща на господин Акама?
Йоши се смути.
— Той не знае за нея. Ще ти бъда много благодарен, ако не я споменаваш.
Бе отговорил на повечето от въпросите ми, така че му бях задължен да си държа езика зад зъбите.
— Добре. Но имай предвид, че ако полицията ме попита, не мога да скрия това от тях.
Смущението му се засили.
— Не е необходимо да го правиш, нали? Както вече ти казах, всичко беше абсолютно невинно.
— Ще видим. — Бях постигнал целта си. Успях да разклатя почвата под краката му.
— Добре, но ако говориш с тях, моля те, кажи им да бъдат дискретни.
Не му отговорих и той си излезе.
— Какво мислиш? — обърнах се към Рейчъл.
— Не знам. Струва ми се обаче, че казва истината.
— Хм. Но не съм сигурен, че я казва цялата. Крие нещо.
Следобедът напредваше и ние си поръчахме по една пица за вечеря. Чакането не ме изнервяше, защото ставаше ясно, че „Онада“ не протакаха работите, а искаха да вземат решение.
Времето си минаваше. Рейчъл още беше под влияние на разговора със Стив тази сутрин и непрекъснато ме разпитваше за пазарите и как работеха. Много бързо схващаше за какво говоря и обясненията ми доставяха голямо удоволствие. Явно намираше финансовите сделки за далеч по-интересни, отколкото бе предполагала. Когато споделих с нея извода си, тя го отхвърли, промърморвайки нещо в смисъл, че Ситито паразитирало върху британските иновации. Може би имаше право.
В единайсет вечерта, или седем часа сутринта японско време, Йоши се върна при нас.
Държеше в ръката си лист хартия, подписан от господин Акама, в който се декларираше принципното съгласие с условията, за които настоявах. Стиснах ръката му и се усмихнах.
— Цяло удоволствие е човек да прави с теб бизнес, Йоши — произнесох аз с ирония и двамата с Рейчъл напуснахме сградата.
Бяхме в приповдигнато настроение. Чувствах се наистина горд със себе си, загдето най-после бяхме надвили един от многобройните хищници, които кръжаха над нас през последния месец. Сега ние не само получавахме глътка въздух с тия двеста хиляди долара, но си осигурявахме място на пазара за софтуер, в който до този момент не бяхме стъпвали дори.
Добър резултат; струваше си чакането.
— А сега? — запита Рейчъл.
Вече минаваше единайсет и половина. Бяхме възнамерявали да се приберем в Единбург същата вечер, но вече беше прекалено късно.
— Зад онзи ъгъл има хотел — казах. — Можем да го пробваме за теб.
Отправихме се към големия бетонен „Новотел“, който бях зърнал по пътя ни за „Онада“ сутринта. Беше пълен.
— Да отидем у дома — предложих. — Имам стая за гости. Можеш да спиш там.
Рейчъл повдигна вежди.
— Ами какво ще каже лейди Карън?
Поруменях.