— Трябва вече да е заспала по това време. Но ако се засечете сутринта, нали ще бъдеш вежлива?
— Ще се постарая — ухили се тя. — Да тръгваме.
Така че спряхме едно такси и се запътихме към къщата ми. За моя изненада изпитвах удоволствие, че се прибирам у дома си с Рейчъл, а не с Карън. Чувствах се далеч по-отпуснат и спокоен. При Карън непрекъснато бях нащрек да не направя някаква грешка. Нещо винаги не беше наред, някакъв проблем току-що беше разрешен и се задаваше нов.
И още не можех да повярвам, че тя ме беше предала на извънредното генерално събрание.
Слязохме от таксито и аз отключих входната врата. Минаваше полунощ. Надявах се Карън да е заспала. Щеше да ми се наложи да я събудя, разбира се, но поне се надявах срещата им с Рейчъл да остане за сутринта. Качихме се по стълбите до първия етаж и аз посочих на Рейчъл стаята за гости. Тя спря и се ослуша. И аз се ослушах.
Сега вече ясно чувах музиката, която макар и тиха, долиташе от всекидневната на горния етаж. Беше от „Туин Пийкс“, един от любимите дискове на Карън.
Проклятие. Още не си беше легнала. Нямаше признаци да ни беше чула.
Рейчъл се промъкна в стаята си и затвори вратата. Радваше се, че не й се налага да се сблъсква в момента с Карън. Реших да изчакам няколко минути, преди да се кача горе, за да дам възможност на Рейчъл да си легне.
Влязох в спалнята ни. Вътре беше пълен хаос, което беше малко странно. Карън винаги подреждаше нещата си. Леглото беше разхвърляно, а някои от дрехите й бяха пръснати из стаята. Може би се е приготвила заради мен и затова е оставила такъв хаос. Хубава мисъл, но малко вероятна.
Окачих сакото си в гардероба. Не горях от желание да разговарям с нея. След гласуването на извънредното събрание не бях имал възможност да си поговоря лице в лице с нея, а времето след полунощ едва ли беше най-подходящият момент за това.
Вдигнах някои от дрехите й от пода и ги поставих върху един стол. Пола, сутиен, блуза.
Погледът ми се спря на някаква чаша за вино. И още една.
Две чаши за вино!
Изправих се, като се огледах с отвращение.
Обзе ме силен гняв. Притворих очи и стиснах зъби. После се обърнах и се затичах нагоре по стълбите.
Блъснах вратата на всекидневната. Карън вдигна изненадана глава. Седеше на едно кресло само по халат. Пред себе си имаше пълна чаша с вино. Огледах стаята. Който и да е бил любовникът й, вече го нямаше.
— Наляла си още една чаша, така ли?
Тя не отговори. Лицето й побеля.
Направих две крачки към нея.
— Карън, защо има две чаши за вино в спалнята ни? — запитах с равен глас.
Тя се изправи. Погледите ни се срещнаха. Постепенно увереността й започна да се възвръща. Лицето й се стегна, веждите й се свъсиха, а устните й се превърнаха в тънка ивица. Отвърна враждебно на погледа ми.
— Къде е той?
— Отиде си…
Карън се усмихна.
— Не мога да повярвам! Как можа? В къщата ми!
— Наложи се, дори и пред риска да позвъниш по всяко време на деня или нощта.
— Искаш да кажеш, че когато съм ти звънял от Шотландия, той е бил тук? С теб?
— Понякога — кимна тя.
В гласа й нямаше и следа от неудобство. Признаваше си изневярата, предизвиквайки ме да я обвиня.
— Кой е той? Как се казва?
Тя не отговори. Очите й не се откъсваха от моите, като ме предизвикваха.
— Изчезвай — прошепнах.
— Марк — започна тя. — Обичам го. Винаги съм го обичала. И винаги ще го обичам.
— Изчезвай! — изкрещях и й посочих вратата.
И тя си тръгна, разминавайки се с пребледнялата Рейчъл.
Строполих се в креслото. То излъчваше парфюма на Карън. Скочих и отидох пред големия прозорец.
Трябваше да се досетя. Трябваше да предвидя, че това ще се случи. Сега вече ставаше ясно защо се бе държала странно в последно време. Разбира се, че наистина не бе искала да се виждаме, когато се е срещала с него. Мислех си за това колко отчуждена беше, когато се любехме. Обзалагах се, че с него е била по-различна. Как е могла да го направи? Как е могла да ме унижи до такава степен?
Сега като си мислех за това, виждах как ме е мамила още от самото начало. „Винаги съм го обичала.“ Това бяха думите, с които си беше тръгнала, и те бяха самата истина. Знаех, че навремето е обичала тоя педал, но си мислех, че вече го ненавижда. И се бях надявал, че с времето раната й ще зарасне и ще ме обикне. Какъв идиот съм бил!