— Ще внимавам — обещах.
Двамата вече бяха до вратата, когато ги попитах:
— Разговаряхте ли с Дейвид Бейкър за Дуги?
Кер се обърна и зъбите му се оголиха.
— Духнал е. Скарал се здраво с жена си и от два дни не се е прибирал у дома. Не знаем къде се намира в момента. Но ще го открием.
24.
Бяхме натъпкани в металната кутия на двадесет метра под земята с още най-малко сто други човешки същества. Беше пиков час. С Рейчъл бяхме пристигнали предната нощ в Ню Йорк. Самолетът ни бе закъснял четири часа, така че се настанихме в един хотел до летището. Взехме метрото до града, за да намалим разходите.
Вагонът беше тих. Бях на сантиметри от един банкер, който беше ял нещо силно подправено предната нощ. Климатичната инсталация водеше една предварително загубена битка с жегата; тук направо беше като в парен котел. Дори и с най-лекия си летен костюм се потях здравата. Рейчъл беше на около метър от мен. Изглеждаше добре в плътно прилепналата си черна фланелка с къси ръкави и панталони. Не носеше сутиен. Това сигурно й беше летният костюм, предположих.
Веждите й внезапно се вдигнаха и тя се пресегна зад себе си.
— Извинете ме — изрече високо с чистия си шотландски акцент. Натискът на хората около нея намаля. — Извинете ме, но някой да си познава загубената вещ? Намерих я отзад!
Тя вдигна една ръка, която беше на един дребен човечец с очила и куфарче. Той изглеждаше така, сякаш нямаше нищо общо с ръката си.
— А, това било ваше, сър. Моля ви за в бъдеще да си я държите в джоба. Така има по-големи шансове да не я загубите.
Дребосъкът стана червен като рак и всички във вагона избухнаха в смях. Той побърза да слезе още на следващата спирка.
Кантората на Хартман се помещаваше в невзрачен блок близо до центъра „Рокфелер“. Държеше цял етаж, двадесет и шести. На вратата имаше табелка „Хартман Капитал“.
Почакахме в приемната, следени бдително от елегантно облечена чернокожа жена. От едната страна се намираше врата с надпис „Само за служители на Хартман Капитал“.
През нея сновеше непрекъснат човешки поток. При отварянето на вратите успявахме да зърнем малък борсов салон, може би с двадесетина бюра. Но това беше само мигновено впечатление.
След тридесет минути един мъж на около четиридесет и пет години си проби път през вратата. Беше висок и слаб, оплешивяващ, късо подстриган. Той се насочи право към нас и каза само:
— Влизайте.
Въведе ни през срещуположната врата на тази за борсовия салон в една малка зала за конференции с изглед към съседния небостъргач.
— Сядайте. Той ни посочи столовете. Заобиколи от другата страна на масата, издърпа един стол, седна и ни загледа през очилата си.
— Искали сте да ме видите. Разполагам само с десет минути, така че да минаваме направо на въпроса.
Последвах съвета му.
— Господин Хартман, знам, че имате дял в компанията ми.
— „Хартман Капитал“ има малък дял във „Феър Систъмс“, така е. Пункт и две десети, ако си спомням правилно.
— Ние смятаме, че когато го добавите към дела на компаниите, асоциирани с вас, той става доста по-голям.
Хартман леко повдигна вежди.
— Другите ми финансови интереси не са ваша работа, господин Феърфакс.
— Те стават моя грижа, когато общо съставляват голям дял от компанията ми.
Той само изсумтя. Зачаках, като се надявах да каже нещо. Но той също чакаше. Нямаше намерение да казва каквото и да било.
— Знам, че вие посредством различните си инвестиционни интереси гласувахте срещу мен на последното извънредно генерално събрание. Това, което искам да знам, е, какво правите с компанията ми?
Хартман се поусмихна.
— Нищо. Това е просто една инвестиция като всички останали. Компанията сама по себе си няма някакъв специален статут. Тя трябва да се свърже с друг партньор, който е финансово по-силен. И когато това става, цената на акцията ще скочи. Аз ще направя известни пари и ще продам. Толкова е просто.
— А какво ще стане с хората, застанали на пътя ви?
— Ако те не действат в полза на интересите на акционерите и има предложение да бъдат отстранени от съвета на директорите, тогава аз ще подкрепя това предложение, толкова е естествено.
— А какво ще кажете за другите начини за отстраняването им?