— Какво искате да кажете?
— Вие знаете, че брат ми Ричард беше убит?
— Да. Чух.
Тунеядец. Опитваше се да ме предизвика, но не се улових.
Той се раздвижи.
— Феърфакс, ако си мислите, че съм убил някого заради въшливата ви фирмичка, значи трябва да сте луд. — Посочи зад нас към коридора, откъдето бяхме дошли, към борсовия салон. — Там се управляват два милиарда долара мои пари. Вашата компания струва общо, колко, петнайсетина милиона? Защо ми е да убивам някого заради нея?
Повярвах му донякъде.
— Имате репутацията на човек, изключително добре информиран за компаниите, в които инвестирате.
Хартман се изсмя остро.
— Харесва ми начинът, по който се изразихте. Да, аз съм добре информиран. Правя всичко, което ми е по силите, за да получа колкото мога повече информация, законно. Това естествено дразни някои хора. Но е добро за пазарите.
— Виж ти — казах.
— Да, виж ти. Да сте чували някога за водач на стадото? — Бях чувал, но едва ли можех да взема думата от устата му в момента. — Пазарът е също като стадо добитък при бягство. Те са свикнали само да следват някого. Все някое хитро животно ще се озове отпред, като решава накъде да бягат. А това съм аз. Аз съм водачът на стадото. Много бързо научавам информацията и показвам на останалите момчета накъде да бягат. Те имат нужда от мен. — Той вече оживено размахваше ръце. — Тези закони за ценните книжа са пълна глупост. Всеки път някой ще научава за акциите повече от всички останали тъпанари. По дяволите, никой не знае повече за „Феър Систъмс“ от вас, а вие имате право да купувате и продавате акции, нали.
— Да, така е, но не по-рано от две години след пускането им на пазара — поправих го аз.
— Добре, добре, подробности. Но след това? Вие можете да купувате и продавате акции по цял ден на хора като мен, които си блъскат главата да разберат какво става. Кой може да ни обвини, ако се опитаме да се доберем до някаква информация?
— Дори и това да е забранено от закона?
— Не, аз не нарушавам закона. Обаче този шибан закон трябва да се промени. Така, вие се опитвате да разберете какво искам от компанията ви. То е много просто. Искам да престанете да въртите номера и да я продадете. Тогава ще мога да си получа парите, за да инвестирам във вече нещо по-интересно. Ясно ли е?
— Няма да продавам.
— Господи! — избухна Хартман. — Още един от ония нещастни номерджии, дето се опитват да изиграят дявола! Готови са на какво ли не, само и само да запазят жалката си службица! Управници като вас докараха тази страна на колене, докато ние инвеститорите поумняхме и започнахме да изискваме определена акционерна стойност от нашите компании. Значи трепериш да не те изритат от мизерната ти службица, а?
— Няма смисъл да продължаваме повече разговора си, господин Хартман — казах; вече бях разбрал какво е намислил. — Сбогом.
— Уу! — възкликна Рейчъл, когато се озовахме извън сградата. — Неслучайно хората говорят за капиталистическото чудовище! Хора като този трябва да ги изправят до стената и да им пръскат черепите. Къде си, другарю Ленин?
— Възможно е да е така. Но не мислиш, че той е убил Ричард, нали?
— Не — призна тя. — Не бих го обвинила в нищо по-тежко от сатанинското му желание да поглъща компания подир компания. Но „Феър Систъмс“ е прекалено дребна за него.
— Знаеш ли кое е най-лошото? — запитах.
— Кое?
— Когато проект „Платформа“ излезе на пазара и акциите скочат на сто долара, това копеле ще направи истинско състояние.
— О, да, така е — съгласи се тъжно Рейчъл. Но след миг се усмихна. — Поне можем да помогнем в разследванията на Комисията по ценните книжа и борсите.
— Това ще бъде истинско удоволствие.
Излязохме от станция „Чеймбърс“ на метрото на площад „Фоли“ под внушителните колони на сградата на Федералния съд. Заобиколихме го, подминахме редица от павилиончета за бързи закуски, откъдето стигнахме до малък площад, изпълнен с отегчени полицаи. От другата страна на голяма и грозна червена статуя се издигаше една още по-грозна кафява сграда, където беше кабинетът на главния прокурор на САЩ. Това беше мястото, откъдето бяха произнесени присъдите на Иван Боевски, Денис Левайн и Мартин Зигел. Присъдите бяха донесли страхотна популярност на Рудолф Джулиани, бившия прокурор на САЩ. Сега той беше кмет на Ню Йорк.
Когато позвъних в седалището на Комисията по ценните книжа и борсите във Вашингтон, ме свързаха с една адвокатка на име Адел Стивънсън, която се съгласи да ни приеме в тази кантора.