Помислих за момент.
— Има две възможности.
— Да?
— Първата е едно поглъщане от „Дженсън Компютър“. Макар че те формално не са отправили оферта за компанията, са изкупили пет цяло и седем десети процента, може би и повече.
— Това ни е известно. Подадени са съответните документи. Но ние нямаме информация дали Хартман е знаел това предварително.
— Може и да му е било известно. Почти сигурен съм, че „Уагнър Филипс“ действат в полза на „Дженсън Компютър“, и, разбира се, те са брокерите, които помагат на Хартман да акумулира наши акции.
— Ние също имаме подозрения по отношение на Скот Уагнър. Наблюдаваме го отблизо. Но вие споменахте още нещо?
— Да. Има една нова технология, която „Феър Систъмс“ всеки момент ще обяви. Не мога да дам подробности, но кодовото наименование е проект „Платформа“. Така или иначе, ако този проект успее, компанията ще струва далеч повече над сегашната си цена.
Адел Стивънсън се приведе напред с интерес.
— Кой знае за този проект „Платформа“?
— Само няколко души от „Феър Систъмс“, а също и от „Дженсън Компютър“, включително и самият Карл Дженсън. Всъщност в „Майкрософт“ също трябва да има няколко души, на които това трябва да е известно.
Мачия ме прекъсна:
— Значи изтичането на информация би могло да произлиза отвсякъде?
— Предполагам — признах.
— Ние научихме много от методите на Хартман — продължи той. — Той е изградил система от офшорни фондове, управлявани или от него, или от хора, които вмъква в мрежата си. Това означава, че всички акции, които закупува, се разпределят на повече купувачи.
— Разбирам.
— Това е списък от осем компании, с които смятаме, че Хартман е бил свързан.
— Може ли да хвърля един поглед?
Той ми подаде списъка.
Двамата с Рейчъл се зачетохме. Разпознах само една. „Фючърнет“, придобита от „Дженсън Компютър“ през септември 1992.
— Винаги ли използва „Уагнър Филипс“ като брокер?
— Не — отвърна Адел, която явно отново вземаше нещата в свои ръце. — Той използва доста брокери, всички големи фирми, които още сключват сделки с него. От по-дребните фирми „Уагнър Филипс“ вероятно е единствената, чрез която върти повечето си операции, особено всичко, що се отнася до авангардните технологии.
— Замесени ли са с трансакцията на „Фючърнет“?
— Определено са замесени. Работят за „Дженсън Компютър“. А и Хартман е сключил редица сделки чрез тях.
Не бях изненадан.
— Мога ли да го запазя? — запитах, повдигайки листа.
— Трябва да знаете, че изпратихме копие от този списък на брат ви. След като беше убит, британската полиция влезе във връзка с нас. Също като вас те бяха загрижени, че смъртта му може да има връзка с подозренията му.
Значи Доналдсън бе провел разследването си, като се бе натъкнал на стена.
— Откриха ли нещо?
— Не, не са. Разговарях с детектив Доналдсън, когато разбрах, че ще се срещнем с вас. Той каза, че няма нищо против да ви дадем тази информация.
Това наистина е било благородно от негова страна. Тъй като Доналдсън ме бе подозирал, когато за пръв път ме разпитваше за търговията с акциите на „Феър Систъмс“, сега бях щастлив, че ме е зачеркнал от списъка на заподозрените. Чудех се кой ли бе останал в него сега, след смъртта на Дуги.
Адел Стивънсън кимна към листа в ръката ми.
— Изглежда, че вашата компания е поредната им цел. Бихме искали да съберем достатъчно сигурни доказателства, за да заведем дело по този случай. Всичко, което можете да откриете, ще ни бъде от голяма полза.
Когато приключихме, Адел ме предупреди:
— Внимавай, Марк. Когато типове като тези са притиснати, те са готови на всичко.
Същия следобед хванахме самолет на „Американ Еърлайнс“ от „Ла Гуардиа“ до Сан Франциско. Планът беше да се срещнем с Уолтър Соренсън на следващата сутрин и после да посетим Дженсън във фабриката му в Пало Алто. Едно такси ни отведе до един хотел в Менло Парк, в северния край на Силициевата долина. Беше едва шест следобед. Денят се бе оказал дълъг, а както изглеждаше, и следващият щеше да е същият.
Пристигнахме в хотела. Дежурната на рецепцията натисна няколко клавиша на компютъра си.
— Двойна стая ли ще искате?