Къщата беше просторна, едноетажна дървена постройка, обградена от дъбове и екзотични храсти. Натиснах звънеца; след малко Соренсън ни отвори.
— Марк, Рейчъл, заповядайте.
Коридорът преминаваше в просторна всекидневна с голям прозорец, заемащ цялата стена.
— Можете да погледнете — подкани ни домакинът.
Приближихме се до прозореца. От него се откриваше страхотна гледка към дърветата и ниските сгради на Пало Алто чак до залива на Сан Франциско. Между тенискорта и къщата се простираше една широка поляна. До къщата имаше дървена пейка и плувен басейн с бисерно прозрачна вода. Хрумна ми, че всеки един от тези елементи е страшно скъп.
— Прекрасно — възкликна Рейчъл. — От колко време живееш тук?
— О, от пет години. За долината това е прекрасно място. Харесва ни особено много. Но, разбира се, много често отсъствам.
— Повтори го, скъпи. Тези дни ти прекарваш времето си в Европа.
Обърнах се и видях слаба, добре гледана жена, на възраст някъде между четиридесетте и шейсетте. Беше руса, със стегнато и леко загоряло лице. Не бях сигурен колко от това беше естествено, и колко изкуствено, но все пак можех да заключа, че навремето е била голяма красавица. Но и сега не беше за изхвърляне.
— Това е съпругата ми Шърли. Шърли, запознай се с Марк Феърфакс и Рейчъл Уокър. Марк е синът на Джефри.
— О, толкова се радвам да се запозная с вас — каза госпожа Соренсън, протягайки ръка. — Просто бях ужасена от вестта за смъртта на брат ви. Как е баща ви?
— Много му е трудно — отвърнах.
— Предайте му моите поздрави, когато го видите, нали? Той е прекрасен човек.
Чудех се как ли са се разбирали четиримата навремето: баща ми, майка ми, Соренсън и съпругата му.
— Мога ли да ви донеса кафе?
Потвърдихме и след малко тя вече беше в кухнята.
— И така, как мина в Ню Йорк? — запита Соренсън.
Разказах му всичко за разговорите си с Хартман и хората от комисията. Той слушаше с голям интерес.
— Изглежда, Ричард е разкрил голяма операция. Мислите ли, че ще ги арестуват?
— Все още не. Но ще стигнат и до там. На мен ми се сториха напълно решени.
— Но до този момент не са открили нищо, което да свързва цялата тая история със смъртта на Ричард?
— Не. Запитах ги как се справя Доналдсън. По всичко личи, че шотландската полиция разследва този случай много внимателно, но до този момент не е открила нищо съществено. А и съществуват и други възможности. — Разказах му за Дуги и смъртта му, за посещението на Йоши в „Инч“ и за изчезването на Дейвид Бейкър.
— Човек не може да е напълно сигурен, но предполагам, че това има нещо общо с японеца — каза Соренсън. — Този Йоши винаги се появява там, дето не му е мястото. А и аз мисля, че ти наистина се оказа прав за Дейвид Бейкър. Трябваше да го разкараме по-рано.
В този момент госпожа Соренсън донесе кафетата. Тъкмо се накани да седне при нас, когато съпругът й й отправи злобен поглед. Той продължи не повече от секунда, но тя го забеляза и за миг в очите й припламна гняв. Това беше един от онези моменти, когато човек зърва действителното състояние на нещата в един брак зад една така грижливо поддържана фасада.
— Ще ви оставя да си поприказвате — каза тя, като отново се усмихна. — Аз ще бъда на двора. — И напусна стаята.
— И така, имате ли някакви теории за случилото се? — запита Соренсън.
— Не. Но си мисля, че вече сме близо до решението. От комисията ни дадоха списък на подозрителните компании, за които им е известно, че Хартман си има работа с тях. Ето го. — Извадих листа. — Познаваш ли някои от тях?
— За някои от тях съм чувал. Мисля, че „Фючърнет“ произвежда мрежов софтуер. Две от другите са ми познати.
— Но не знаеш нищо, което да ги свързва?
Той се замисли за момент.
— Съжалявам, нищо не ми идва наум. Имате ли някаква представа?
— Още не. Но ще ги проверим, щом се приберем в Шотландия.
— Сега при Дженсън ли отивате? — запита Соренсън.
— Да. Имаме уговорена среща в единайсет.
— И какво сте му подготвили?
В продължение на половин час обсъждахме стратегията за срещата с Дженсън и след това си тръгнахме, като махнахме за сбогом на госпожа Соренсън. Тя седеше на една пейка и четеше роман на Джаки Колинс, а долината Санта Клара се простираше в далечината под имението им.
Слънцето се отрази от блестящите конструкции, накацали от двете страни на Пейдж Мил Роуд. Не се виждаше никаква къща; всяка сграда беше посветена на могъщия компютър. Не напомняше с нищо за Гленротс; тези сгради бяха по-високи и по-тайнствени. Растителността беше богата и екзотична: палми, евкалипти, странни червени дървета, сочещи нагоре в небесата.