Блузата й се бе закачила за ръчната спирачка. Освободих я, хванах я за косата и се отблъснах. Главите ни се показаха почти едновременно над повърхността на водата. Дишах тежко и на пресекулки. Погледнах към брега. Двете фигури щяха всеки момент да стъпят на пътя. Знаех, че когато стигнат, щяха да се обърнат да погледнат за резултата от делото си. Огледах се. Не бях в река, а по-скоро в нещо като малко езеро. Зад мен се издигаше нещо като миниатюрно островче с храсти, протегнали клони във водата. Беше съвсем наблизо. Заплувах, като внимавах да не вдигам шум и да държа главата на Рейчъл над водата. Беше особено трудно, защото дрехите ни бяха прогизнали от водата, а обувките ми още бяха на краката. Но успях да се добера до островчето.
Издърпах я под храстите точно когато двамата мъже се добраха догоре и се обърнаха да погледнат черната вода, в която бе изчезнала колата. Размениха няколко думи и изчезнаха в нощта.
Сграбчих Рейчъл под мишниците и я издърпах на брега. Положих я внимателно по гръб и я огледах. Тя лежеше неподвижна върху влажната трева. Нямаше никакво време за губене.
Опипах шията й за пулса. Долових съвсем слабото биене на сърцето й. После се захванах за работа. Водата протече от устата й, но не виждах никаква реакция. Опитах се ритмично да притискам и отпускам гръдния й кош. Пак никакъв резултат. Натиснах с всички сили. Изведнъж гръдният й кош под ръцете ми се раздвижи. Рейчъл се закашля и от устата й бликна още вода. Задиша учестено. Очите й проблеснаха.
Тя беше жива! Слава богу, беше жива! Сега вече виждах ясно очертанията на заобикалящото ме пространство. Намирахме се на някакъв остров в някакво езеро, заобиколени от хълмове. Единствената светлина идваше от звездите. Но тези мъже трябва да бяха докарали колата по някакъв път.
Не можехме да останем на малкия остров цяла нощ. Трябваше да откарам по най-бързия начин Рейчъл в болница. Така че, колкото и да не ми искаше, отново се върнахме във водата. Заплувах към отсрещния бряг, като внимавах главата й да се подава над повърхността. С големи усилия успях да я издърпам на стръмния бряг.
Бях прав, на горния край имаше някакъв горски път.
Понесох Рейчъл на ръце. Тя тежеше в прогизналите си дрехи, а аз бях уморен до смърт и треперех от студ. Накрая излязох от гората и се озовах на малък път с метални ограждения. Не виждах никакви сгради, но на известно разстояние забелязах дървета, зад които се надявах да се крие някаква ферма, така че се насочих натам.
Рейчъл започна да натежава; вече ставаше непосилна за носене. Съсредоточих се в стъпките си: една, две, три… Постепенно здрачът около мен започна да сивее, зората наближаваше. Дори и в светлината на утрото все още не успявах да зърна никаква следа от присъствие на хора. Стори ми се цяла вечност, но накрая успях да се добера до дърветата, зад които наистина се криеше каменното здание на една ферма. На вратата имаше звънец. Облегнах се с цялото си тяло върху него и се дръпнах едва когато дочух как някой отваря вратата.
27.
Намирахме се в един от кабинетите на администраторите на Кралската болница „Пърт“. Бях в болнична пижама. Пред мен бяха Кер и Доналдсън; очите на Кер бяха зачервени, а Доналдсън изглеждаше така, сякаш беше понеделник девет сутринта, а не седем в неделя.
Рейчъл беше на системи в едно от отделенията.
Оказа се, че сме били захвърлени в едно езеро в планините на Пертшир.
— А сега, сигурен ли сте, че не можете да ни кажете нищо повече, за което да се захванем? Поне някакво описание? — повтори въпроса си Доналдсън.
— Не — отвърнах нетърпеливо. — Просто бяха двама едри мъже. Не можах да видя лицата им.
— Дрехи? Цвят на косата? Глас?
— Не съм ги чул да си приказват. Мисля, че единият беше с къса кестенява коса.
— Нямате представа каква кола са карали?
— Не, бях упоен. — Внезапно ми хрумна нещо. — Вчера следобед, когато се прибирахме от Гленротс, ни се стори, че ни следят. Бяха двама работници в един микробус. Но на разклона за Къркхейвън те просто продължиха напред.
— А, сега това вече е по-добре — каза Доналдсън. — Можете ли да опишете микробуса?
— Мисля, че беше бяла „Астра“.
— А номера не видяхте ли?