Файловете с най-очевидните имена не ни бяха дали нищо. Бележки до Кийт и Рейчъл. Преговори за наема на фабриката. Онова странно писмо, което ми бе изпратил. Писма до баща ми. Огромни списъци с неотложни задачи. Започвахме да губим надежда.
И изведнъж го открихме.
Разбрахме каква е била работата. Но трябваше да решим какво да правим. Не разполагахме с абсолютните доказателства, а и в това, което имахме, съществуваха големи дупки. Не исках да ходим веднага в полицията. Беше ми писнало да използват информацията само за да ни засипват с още въпроси. Исках да им дадем готовите отговори. Така че двамата с Рейчъл замислихме един план. Той щеше да изисква усилия и щеше да е отклонение от проект „Платформа“, но ако станеше, щеше да си струва.
Свързахме се с всички крупни акционери, за да им съобщим, че след една седмица ще има демонстрация на проект „Платформа“. Свързахме се с Уагнър, Дженсън, Хартман, баща ми и Соренсън. Исках да оставя Карън настрана, но Рейчъл настоя за присъствието й, като каза, че то е важно, и убеди Уили да я повика.
За моя изненада тя обещала, че ще дойде. Единственият отказ дойде от Хартман. Нямаше смисъл да го уговаряме.
Демонстрацията щеше да се проведе под формата на виртуална конференция, като участниците в нея щяха да се намират на две места: в „Дженсън Компютър“ в Пало Алто и в нашата фабрика в Гленротс.
Няколко души под ръководството на Рейчъл работеха денонощно. Кийт и Анди отлетяха за Калифорния да подготвят всичко там.
Седмица по-късно вече бяхме готови.
28.
— Моля всички да си поставят шлемовете.
Направихме както ни беше наредила Рейчъл. Всички седяхме около полираната махагонова маса във виртуалния офис: Дженсън, Уагнър, Соренсън, баща ми, Карън, Уили и приликата беше удивителна. Преди това се бяхме фотографирали с всякакви изражения, като после тези изображения бяха въведени в компютъра. Една миниатюрна камера в шлема щеше да съобщава на компютъра кое точно изображение да използва във виртуалния свят. Стаята беше същата, която бях виждал и по-рано, когато Рейчъл ми бе демонстрирала за пръв път проект „Платформа“. Това беше голям кабинет с изгледи към един блестящ град, простиращ се до морето и планините в околността.
Всички се оглеждахме в залата, като се опитвахме да привикнем към усещанията. За секунда очите ми се срещнаха с тези на Карън във виртуалния свят. И двамата бързо отместихме погледи. Искаше ми се Рейчъл да не беше настоявала за присъствието й.
— Здравей, Джеф. — Соренсън махна на баща ми и се усмихна.
— Добър вечер, Уолтър, или трябва да кажа добро утро? — отвърна той. — Колко е все пак часът?
Уместен въпрос. В Гленротс беше седем, а в Пало Алто — единайсет предобед. Колко беше часът във виртуалната реалност?
— Нека да направим компромис — предложи Рейчъл. Макар и никой във виртуалния свят да не можеше да я види, всички чувахме гласа й. — Какво ще кажете за три следобед?
Около масата се разнесе смях.
— За какво са тия шлемове, Рейчъл? — запита Скот Уагнър. — На мен ми изглеждат повече като фризьорски каски. Надявам се да не се опитваш да правиш с тях бум на пазара.
— Това не са ли старите модели? — запита баща ми. — Спомням си първата система, която Ричард беше направил, че имаше такива шлемове.
— Да, това са старите модели — отвърна тя. — Новата система е особено чувствителна, а тези шлемове дават далеч по-добра представа за точното разположение на главата, отколкото стандартните електромагнитни очила, които използваме сега. Но не се тревожи, Скот, модернизирането на леките виртуални очила вече почти е приключило.
Това беше лъжа, но за щастие присъстващите й повярваха. Всички си бяха сложили тромавите електронни шлемове, които закриваха по-голямата част от главата. Те бяха свързани с компютъра със системата за виртуална реалност посредством механични ръце. Не беше лъжа, че този тип шлемове понякога биваха използвани заради по-високата точност, която осигуряваха при движението на главите, но и новите модели виртуални очила щяха да свършат същата работа. В действителност аз бях сложил очила, но без останалите да знаят. Това ми позволяваше да се връщам в реалния свят всеки път, когато пожелаех.
Смъкнах ги. До мен седяха Карън, баща ми и Уили, всички с шлемове, и Рейчъл, която седеше пред компютъра, откъдето управляваше демонстрацията. Върху телевизионен екран до нея виждах залата за конференции в „Дженсън Компютър“, където Дженсън, Уагнър и Соренсън също бях с шлемове. Кийт, Анди и един инженер на Дженсън се бяха събрали около един компютърен терминал, а до вратата зърнах двама въоръжени пазачи.