Върнах се отново във виртуалния офис. Всички чакаха.
Прокашлях се.
— Първо, бих искал да благодаря на всички, загдето се отзоваха на поканата ми. — Огледах масата. — Според нас беше важно главните ни акционери да получат една представа за този проект. Бих искал да благодаря особено на Скот като представител на публичните акционери.
— Радвам се, че съм тук — произнесе Уагнър с виртуална усмивка.
— Ние смятаме, че мощта на проект „Платформа“ ще събира хора на хиляди километри един от друг във виртуална среща като тази и че тази система ще се превърне в едно от най-популярните приложения. Но системата включва в себе си и други характеристики, които бихме искали да ви демонстрираме. А сега, за да го направим, бихме искали някой от вас да направи пътешествие във виртуалния свят. Уолтър, ти като председател би ли приел честта?
— С удоволствие — каза Соренсън.
— Добре. Когато превключим в този виртуален свят, всички ние ще бъдем с теб, ще виждаме това, което виждаш и ти, и ще чуваме онова, което чуваш и ти. Но ти ще можеш да управляваш ситуацията. Можеш да използваш триизмерната мишка, за да се движиш из този свят, разбираш ли?
— Да. Готов съм. Давай!
— Добре, Уолтър — започна Рейчъл. — За да започне тази демонстрация, ти трябва да станеш и да тръгнеш през едни гори. Оттам вече поемаш самият ти.
Превключиха ме в света на Уолтър. Посредством виртуалния Соренсън аз изучавах един виртуален свят, който беше под негово управление. Както и всичко останало. Разбира се, ние се намирахме в една борова гора. Беше слънчево и птиците чуруликаха. Атмосферата беше като на пролетен ден. Соренсън трябва да бе раздвижил мишката си, защото ние поехме по една пътека. Стигнахме до сива каменна стена с голяма дървена врата.
— Може ли да вляза? — запита той.
— Разбира се. Само завърти дръжката — каза Рейчъл.
Смъкнах очилата, за да видя Соренсън в Пало Алто на телевизионния екран. Изглеждаше малко нелепо седнал на стола си, с глава почти закрита от големия шлем, да върти една въображаема дръжка с триизмерната си мишка в протегнатата си ръка. Но когато отново сложих очилата си, видях, че сме навлезли в тунел. Беше слабо осветен, но в края можех да различа друга врата. Вратата зад нас се затръшна силно. Усещането беше доста зловещо и клаустрофобично. Някакъв прилеп прелетя покрай лица, или по-скоро покрай лицето ми, като ме накара да затая дъх. Соренсън се поколеба, но после продължи. Усещах някакви същества да пробягват между краката ни.
— Хей, това наистина е добро, Рейчъл — обади се той. — Чувствам се така, все едно съм в истински тунел.
Тя не отговори.
— Рейчъл? Рейчъл?
Никакъв отговор.
Соренсън млъкна и замря за момент, но след малко продължи. След няколко секунди стигнахме до вратата в дъното на тунела. Той я отвори и нещо сякаш ни тласна вътре. Вратата се затръшна силно зад нас.
Намирахме се в гробище. Всичко беше замряло. От всички страни ни заобикаляше висока стена. Соренсън се обърна да се върне, но не можеше да отвори вратата.
— Рейчъл, измъкни ме оттук!
Пак никой не му отговори.
След известно колебание виртуалният Соренсън продължи през гробището. Вятърът шумолеше в клоните на дърветата, но освен този звук не се чуваше нищо друго. Беше невъзможно да се различи каквото и да било, освен сенките на надгробните камъни и саркофазите и дърветата около тях. Имаше луна, но тя беше забулена зад тъмни облаци.
Внезапно дочух някакво стържещо скърцане, което се разнесе при раздвижването на един камък. Соренсън се извърна да погледне. Каменната плоча на един гроб полека се надигаше.
Соренсън се изсмя, но смехът му беше доста пресилен. Добре.
Гробът вече беше напълно разкрит. Отвътре се показа някаква фигура, която стъпи на каменния перваз. Беше прекалено тъмно, за да се различат чертите на лицето му.
Соренсън бавно се придвижи към него.
Внезапно вятърът издуха облаците и луната изгря. Соренсън зяпна.
— Здравей, Уолтър — произнесе фигурата.
— Ричард! Какво е това, по дяволите? — Той се завъртя панически, но след миг се успокои, спомняйки си, че това беше само една електронна демонстрация. — Рейчъл, това е нелепо. Измъкни ме оттук!