Всичко потъмня.
В продължение на пет секунди не се случи нищо. После изведнъж се озовахме в кола, която пътуваше в мрака по един тесен път. Фаровете изтръгваха от мрака мрачни храсти. При един завой зърнахме фосфоресциращата сивота на морето под лунната светлина.
— Погледни зад себе си, Уолтър.
Ние се обърнахме. На задната седалка седеше Ричард с Дуги, полегнал в скута му. Лицето му беше бледо, а очите му гледаха изцъклено към покрива на колата. Соренсън бързо се обърна към пътя.
Гласът на Ричард продължи настойчиво зад главите ни:
— Нека спрем тук, какво ще кажеш?
Движехме се по груб път. Той извеждаше на площадка, оформена като паркинг и празна по това време на нощта. Колата спря и ние слязохме. Ричард също слезе. Някъде в подножието на скалите се плискаше морето. Колата беше избутана към ръба на скалата и полетя в тъмните води под нас. Загледахме се в развълнуваното море, което се разбиваше в скалите. От колата нямаше и следа.
Соренсън дишаше тежко, чувах добре в слушалките си, но не пророни и дума.
— Много ловко, Уолтър — произнесе Ричард. — Да хвърлим един поглед долу, какво ще кажеш, а?
Затичахме се към ръба на скалата и скочихме. Тъмната вода се втурна да ни погълне и аз неволно затаих дъх. Вече бяхме под водата. Едва долавях очертанията на колата, полегнала на морското дъно върху скалите и пясъка. Ричард ни хвана за ръкавите и ни издърпа на седалката на шофьора. Там се намираше Дуги с изцъклени очи.
Почувствах как ме обзема паника. Ужасът от онези минути, преживени в потъналата кола се върна. Смъкнах виртуалните си очила и се отпуснах в стола си. Цялото ми тяло бе в студена пот. Поех си няколко пъти дълбоко дъх. Хвърлих поглед към Рейчъл.
— Дяволска работа. Това вече беше направо истинско.
Тя се усмихна мрачно в отговор.
— Почакай да видиш следващата сцена — обеща тя.
Подводното изображение затанцува върху екрана на монитора. Не напомняше с почти нищо за ужаса, който бях преживял повторно във виртуалния свят.
Погледнах и към останалите. Уили, Карън и баща ми бяха застинали. Никой от тях нямаше възможност да смъкне шлемовете си, дори и да искаха. Но дори и да се опитаха да кажат или направят нещо, ние нямаше да ги чуем във виртуалния свят. Погледнах към телевизионния екран. В Пало Алто царуваше същата застиналост.
Поех си дълбоко дъх и отново се потопих във виртуалната действителност. За мое облекчение ние се бяхме върнали обратно в коридора, като отново следвахме Ричард.
— И така, на Дуги му запуши устата, но неприятностите ти не свършиха дотук. Брат ми ви беше по следите. Ти се опита да го сплашиш, като го цапардоса по главата и му изпрати онова предупреждение по електронната поща. Но то не свърши работа. Когато от комисията дадоха на Марк и Рейчъл списъка, който бяха пратили на мен, ти разбра, че е само въпрос на време, преди да открият връзката с директорските ти постове. Така че бързо нае две горили да те отърват завинаги от двамата.
С Рейчъл бяхме решили да не включваме преживяванията си в езерото. Повторението на преживяния ужас беше последното нещо, което желаехме.
— Нека се върнем пак на убийството ми. Знам, че ти не си бил там, но си мислех, че нямаш нищо против да видиш как точно е станало.
Той отвори друга врата, която извеждаше извън коридора и внезапно се озовахме в къщичката за лодки на Ричард. Видях познатите купчини компютърно оборудване. Беше тъмно, но долавях шума на вълните отвън.
Ричард стоеше пред нас.
— Някой е дошъл да ме види онази нощ. Аз съм го пуснал в къщата и съм разговарял с него. Вероятно е бил човек, когото познавам. Може да не е бил само един човек. Може би са ми казали, че носят съобщение от теб. И тогава съм ги завел в къщичката за лодки, за да им покажа нещо. — Той се придвижи до мястото близо до вратата, където бях открил тялото му. — Ела по-близо — подкани ни той.
Бавно, съвсем неохотно ние се приближавахме, докато лицето на Ричард не се озова пред нас.
— А сега, Уолтър, ние умираме. Този път заедно.
Внезапно изображението се промени. Този път пред нас застана лице без черти. Лицето на мистериозния убиец.
Убиецът се приведе бавно и вдигна една брадва. Вдигна я над главите ни и я задържа там. Ние се фокусирахме върху острието, сиво, остро, с дребни дървени стърготини, полепнали по ръба. И тогава тя се спусна точно над очите ни. Сгърчих се в момента на виртуалния контакт. Соренсън нададе писък. Брадвата се вдигна за повторен удар, като този път от острието й капеше кръв. Последва нов писък.