Свалих очилата и погледнах телевизионния екран. Соренсън дърпаше шлема си и пищеше. Той се разтърсваше на равномерни интервали. Вътре в него бяхме монтирали едно цилиндрично устройство с накрайник, който се удряше в челото на Соренсън при всеки удар във виртуалния свят. Бяхме го настроили да удря достатъчно силно, за да причинява болка, но не чак дотам, че да изпадне в безсъзнание.
— Той е затворил очите си — каза Рейчъл.
Тя бе инсталирала сензорни устройства в шлема, които наблюдаваха движенията на очните ябълки на Соренсън. Очевидно ефектът от виртуалната реалност можеше да изчезне, ако той държеше очите си затворени.
— Удари го! — наредих.
— Добре — каза Рейчъл. — Ще изключа слушалките на всички. Хайде, огън!
Сърцераздирателен писък се разнесе от високоговорителите на компютъра пред Рейчъл.
— Тук силата е намалена — обясни тя. — Но в слушалките на шлема мощността е усилена доста над това ниво.
Звукът беше продукт на дългогодишни изследвания на „Феър Систъмс“ върху това, какви звуци трябва да се избягват, за да се предотврати възникването на стрес при потребителите на виртуална реалност. Това беше трудно да се опише. Беше изключително пронизителен звук, смесица между писъка на бебе и дращене на нокти по черна дъска.
Продължи десет секунди и после настъпи тишина. В света на Соренсън Ричард му шепнеше:
— Отвори си очите.
— Още са затворени. Да направим ли още един опит? — запита Рейчъл и онзи ужасяващ звук се повтори.
Десетте секунди почти бяха изминали и моите нерви бяха на предела, когато тя възкликна:
— Отвори си очите!
Веднага сложих виртуалните си очила и се върнах в света на Соренсън.
Ричард стоеше пред него, а от челото му се стичаше кръв.
— А сега кажи ми, Уолтър. Кой ме уби?
Соренсън дишаше тежко.
— Не — извика. — Не.
— Нека умрем пак, Уолтър.
Брадвата отново се издигна над нас и отново се стовари. Този път се насилих да гледам.
— Ще увеличавам силата на удара на цилиндъра и ще включа звука — каза ми Рейчъл. — Не се тревожи, няма да го чуваш.
Брадвата се стоварваше неуморно. Той отново запищя.
— Кой беше, Уолтър? — прошепна Ричард.
— Не бях аз! — запищя накрая Соренсън. — Не бях аз инициаторът! Това беше нейна грешка! Тя не трябваше да го прави! Това беше глупаво! Глупаво!
Последва пауза. В слушалките си чувах гласа на Ричард:
— Така е, няма измъкване оттук.
До този момент ние бяхме успявали да използваме внимателно режисирани и предварително програмирани речи за Ричард, които бях записал през последните два дни. Сега обаче трябваше да задавам въпросите си сам. Гласът ми щеше да се синтезира в имитация на този на Ричард, но в реално време.
— Коя беше, Уолтър? — Беше странно да чувам думите си да излизат от устата на Ричард във виртуалния свят, докато ги изговарях. На мен все още ми се струваше, че той наистина говори.
Не последва отговор. В слушалките се разнасяше само тежкото дишане на Соренсън.
— Беше жена, нали?
— Няма да ти кажа нищо. Можеш да ме измъчваш колкото си искаш, но няма да ти кажа.
— Хайде отначало — обади се Рейчъл.
Този път Соренсън бе успял да се съвземе. Поне нямаше писъци. Дочувах само как дъхът му свисти през стиснатите зъби.
— Коя беше, Уолтър?
Никакъв отговор.
— Съпругата ти? Любовницата? — Спомних си какво ми беше казал баща ми за слабите ангели на Соренсън. — Любовницата ти ли ме уби?
— Върви по дяволите! — изръмжа Соренсън.
— Тя беше, нали? Любовницата ти. Тя е познавала Ричард. Коя беше?
Замислих се за жените, които познаваха Ричард, и биха могли също така да познават и Соренсън. Рейчъл? Глупости!
О, господи! Не. Не.
— Върни ни обратно на срещата!
Рейчъл ни върна. Отново седяхме около махагоновата маса. Във виртуалния свят всички носехме безизразни лица.
Обърнах се към Карън:
— Ти си го убила!
Последва тишина. Очите на всички се втренчиха в нея. Тя премести погледа си от Соренсън върху мен. Във виртуалния свят беше невъзможно да се разбере истинското изражение на лицето й.