— Но не е необходимо да заминаваш още от петък вечерта, нали?
— Сигурна съм, че мога да замина и на следващия ден. Защо? Да нямаш някакви други планове? — Тя се усмихна. В петък беше рожденият й ден.
— Запазил съм маса в „Кафе дьо Марше“.
— Чудесна идея! — възкликна тя и ме целуна.
Беше уморена и си легнахме. Настроението й беше повишено и си тананикаше в банята. Когато обаче си легнахме и аз погалих бедрото й, тя ме целуна леко по бузата и каза:
— Не сега, Марк. Наистина съм уморена.
Останах буден дълго време, като я наблюдавах как се унася в сън с лека усмивка на устните.
Настойчивият телефонен звън ме изтръгна от съня. Погледнах будилника на нощното шкафче. Дванайсет без пет. Кой ли можеше да ми звъни по това време?
Вдигнах слушалката. Беше Ричард.
— Съжалявам, че ми се налага да те безпокоя по това време — започна той.
— Всичко е наред, не се тревожи — казах, като се надигнах на лакът.
Той замълча. Зачаках да чуя какво иска.
— Ричард?
— Виж, Марк, трябва да разговарям с тебе. Можеш ли да дойде през уикенда?
— Ами… — започнах аз. Да отида до Шотландия само да си поприказваме? — Не можем ли да го обсъдим по телефона?
— Не. Разговорът е поверителен. Имам големи трудности. Много големи, Марк.
Без съмнение това обаждане му бе струвало много. Той се бе справял с какво ли не през кратката си кариера като предприемач, но освен за финансовия проблем от миналата година никога не бе търсил помощта ми.
— Събота вечер. Става ли?
— Не можеш ли в петък?
Замислих се дали да отложа вечерята с Карън. Но в края на краищата тогава беше рожденият й ден. Беше важно и за нея, и за мене. Припомних си думите на Ричард, които бе казал при последната ни среща.
— Не, ще дойда в събота вечер.
— Добре — изрече той разочаровано. — Хвани самолета в осем и ще те чакам на летището в Единбург.
— Дочуване. — Затворих телефона.
Карън се размърда.
— Кой беше?
— Ричард. Иска да се видим.
Тя седна в леглото вече напълно разсънена.
— За какво?
— Не знам — отвърнах. — Но беше разтревожен.
— Ще ходиш ли?
— Да, в събота — отвърнах аз, като погалих бузата й.
— Благодаря ти — каза, целувайки ме. — Питам се какво ли се е случило. Не искаше ли да ти каже по телефона?
— Не.
— Понякога брат ти е много потаен.
Разбрахме се да се срещнем в ресторанта. „Кафе дьо Марш“ се намира в Чартърхаус Скуеър близо до пазара Смитфийлд. Някога склад, сега беше облицован със светла дървесина и боядисан в черно ковано желязо. Нямаше нищо общо с пищния разкош на ресторантите от Сити, но храната не отстъпваше по качество.
Карън щеше да дойде направо от работа. Тя често работеше до късно; неприятното на работата по американските пазари за обикновени облигации беше, че трябваше да е на разположение, в случай че някой от по-нетърпеливите й европейски клиенти поискаше да търгува, докато нюйоркската фондова борса е отворена.
Закъсня с половин час. Беше облечена с тънък черен костюм на Армани. В действителност костюмът не беше „Армани“, а изработка на шивач от Хонконг, който бе успяла да открие по време на едно пътуване там преди три години, но аз бях единственият, който знаеше за това. Изглеждаше добре и го съзнаваше, докато вървеше между масите, следвана от погледите на всички мъже и повечето жени в залата.
Щом седна, се усмихна и ме целуна.
— Прости ми, че закъснях. Мартин се чудеше дали да се реши да купува нещо от Дисни. Накрая така и не можа да се реши.
— Прави ли въобще някога сделки?
— Понякога. Но трябва да се заредиш с търпение. — Пресегна се през масата и ме докосна по ръката. — Съжалявам, че ми се налага да работя толкова много в последно време. Но след като вече се носят упорити слухове за реорганизация, трябва да се трудя здраво. А и освен това ми предстоят командировки.
— Наистина ли? Предстоят ли ти пътувания?
— Да. Следващата седмица съм в Холандия. А след две седмици ще ми се наложи отново да ходя до Париж.