Пристигнах в Гленротс към обяд. Градчето се бе разпростряло в подножията на три ниски хълма. Беше заобиколено с концентричните пръстени на индустриалните предградия, всеки от които съдържаше правоъгълни метални фабрични корпуси без прозорци. Небето бе покрито със сиви облаци. Почти всичко беше замряло, нямаше силни шумове или пушеци. Каквито и машини да се криеха зад металните стени, те си жужаха спокойно.
Ричард ми беше разказвал за Гленротс. Той бил издигнат през четиридесетте години на века под името Ню Таун и се разраствал с миньорите, които прииждали от Западна Шотландия да работят в огромното каменовъглено находище Ротс. То обаче се оказало, че е необработваемо, и било затворено след няколко години. От този момент градчето се превърнало в шотландската „Силициева долина“ и съумяло да привлече чуждестранни инвестиции, голяма част от които били във високотехнологичните промишлености. Най-големият работодател била американската компания „Хюз Електроникс“.
Фабриката „Феър Систъмс“ се намираше в средата на едно индустриално предградие. Когато крупна местна компютърна компания банкрутирала преди три години. Ричард успял да наеме изгодно мощностите й.
Сградата представляваше голяма правоъгълна сива метална кутия. Емблемата на компанията се виждаше на няколко места по фасадата й; представляваше оранжево изгряващо слънце с думите „Феър Систъмс“, които я пресичаха. Единствените прозорци бяха в предната част на сградата.
Паркирах и тръгнах по чакъла покрай градинката пред фабриката. Хилави млади дръвчета стърчаха от лехичките. От двете страни се издигаха подобни безлични фабрики, а от другата имаше пустеещо място, простиращо се до близкия хълм, на който пасяха крави.
Дежурната в приемната беше с много къса червеникава коса, носеше черна рокля. Видях един дебел том „Ана Каренина“ на съседния до бюрото й стол. След като произнесох името си, тя ме дари със съчувствена усмивка. Помоли ме да седна и да изчакам господин Соренсън.
Така че седнах и зачаках. Бях изпълнен с любопитство да разгледам фабриката. Тя бе играла толкова важна роля в живота на Ричард, а най-вероятно и в смъртта му.
Две минути по-късно Соренсън нахлу в приемната, следван от мъж, когото не познавах.
— Марк, радвам се, че дойде. Вчера беше хубав ден, нали? — Той ми протегна ръка и аз я стиснах. — Ще съм зает през по-голямата част от деня, така че няма да мога да те разведа. Но това може би ще е за хубаво. Защото Дейвид, запознайте се, и Рейчъл ще ти покажат фабриката.
Дейвид Бейкър протегна ръка.
— Добре дошли във „Феър Систъмс“, Марк.
Акцентът му представляваше странна комбинация от меко шотландско наречие с американска интонация. Беше тридесетгодишен, среден на ръст, мършав, с гъста тъмна коса, пригладена с брилянтин. Малките му очички ме пронизваха. Носеше костюм италианска изработка и кафяви обувки. Една вратовръзка „Хермес“ беше закопчана за ризата му със сребърна игла. Червени презрамки надзъртаха изпод сакото му. Не изглеждаше много на място в тази сива шотландска фабрика. Същото обаче се отнасяше и за мен с характерния ми костюм за лондонското Сити.
— Искрено съжалявам за брат ви. Бяхме приятели. Това беше ужасяващ удар. Никой тук още не може да го повярва.
— Благодаря ви — изрекох учтиво.
Последва неловка пауза. Бях започвал да привиквам и към тях.
— А, да се качим горе — предложи Дейвид. — Мисля, че не е зле първо да си поговорим тримата с Рейчъл Уокър. След това вече ще ви разведа из фабриката и ще ви запозная с Уили Дънкан, нашия финансов директор.
— Ще се присъединя към вас по-късно — каза Соренсън. — Ако ти потрябвам, в кабинета на Ричард съм.
Тръгнахме по един дълъг коридор, между стъклени стени; зад тях се виждаше някакво стълпотворение от пластмаса, електроника и хора в ярки сини комбинезони, които се движеха сред тях. Плакати с реклама на системите за виртуална реалност покриваха стените; оранжевата емблема на „Феър Систъмс“ беше навсякъде. Отнякъде се чуваше попмузика. Изкачихме стълбите до един подобен коридор, но тук зад стените се намираха познатите кутийки на кабинетите. Килимите бяха светлосиви, а по-голямата част от мебелите — черни, макар и тук-там да се мяркаха чудновати отблясъци от синя или оранжева пластмаса. Това беше свят, обърнат отвътре навън. Външните стени нямаха прозорци; всички вътрешни стени бяха стъклени.
Дейвид ме въведе в нещо, което напомняше зала за пресконференции. До едната стена имаше голям екран, до който се виждаха компютър с шлемов комплект, триизмерна мишка и клавиатура. Дълга овална маса се простираше по дължината на стаята, а върху друга по-малка имаше още два компютъра. В тавана бяха вградени портативни камери, насочени към креслата под тях.