— Това е залата за съвещания на съвета на директорите — обясни Дейвид. — Използваме го за демонстрации. Тук дори можете да се срещнете виртуално с половината хора в залата, а с останалите — по отдалечените им места. Невинаги е практично, но поне е впечатляващо. Заповядайте, седнете.
Седнах от едната страна на масата, а Дейвид — от другата, като положи красива кожена папка отгоре. В нея имаше един блестящ бял бележник и няколко визитни картички. Подаде ми една.
— Стари са — предупреди ме той. — На нея трябва да пише „управителен директор“. Рейчъл ще пристигне всеки момент.
— Мислех, че двамата с Рейчъл сте управляващи директори?
Той ме изгледа подозрително.
— О, точно така. Но аз се занимавам с деловите страни на бизнеса, докато тя е страхотен технически ум. — После повтори: — Страхотен технически ум. — Произнесе го така, сякаш това обясняваше защо Рейчъл не е способна да използва мозъка си за каквато и да било друга полезна дейност.
Точно в този момент вратата се отвори и млада жена влезе в залата с пластмасова димяща чашка с кафе. Отметна дългата си кестенява коса от очите и ми подаде ръка.
— Здравейте. Аз съм Рейчъл Уокър, приятно ми е. — Имаше приятен мек шотландски акцент и нисък дрезгав глас.
— Марк Феърфакс. Радвам се да се запозная с вас — казах.
Тя седна до Дейвид Бейкър и извади пакет „Марлборо“. Понечи да запали, после ме погледна и попита:
— Вие не пушите, нали?
Поклатих глава.
— Аз пък останах с впечатлението, че пушите — каза тя. — Много рядко се лъжа.
Дейвид се прокашля и попита:
— Доколко сте запознати с „Феър Систъмс“?
— Почти никак. Ричард ми е разказвал малко. Четох документацията по емисията, но това беше преди няколко месеца. Използвал съм една система.
— Имате предвид „Бондскейп“?
— Да. Наистина ме впечатли.
— Тя е добра — отбеляза Рейчъл.
— За съжаление знам твърде малко за нея. — И това беше истина.
— Добре, нека ви разкажа нещо и за нас — започна Дейвид.
Той натисна едно дистанционно управление и на екрана зад него се появиха диапозитиви. Направи истинско професионално представяне. Разказа за историята на „Феър Систъмс“, пазара й, продуктите й, прогнозите за пазара на системи за виртуална реалност и очерта стратегията на компанията. Слушах много внимателно.
Ситуацията изглеждаше абсурдна: Дейвид в изгладената си памучна риза, копчета за ръкавели и вратовръзка „Хермес“ ми изнася лекция на мен, двайсет и осем годишния борсов посредник. Обаче сега аз бях най-големият акционер на „Феър Систъмс“; полагащата ми се половина от четиридесетте процента на Ричард заедно с личните ми 3,75 процента ми даваха почти двайсет и четири процента от компанията. Аз бях важен както за компанията, така и за самия Дейвид, и в момента ми се оказваше изключително внимание. Усилието си струваше.
— Имате ли въпроси? — усмихна се накрая той.
— Да — казах. — Слушал съм много за най-различните приложения на виртуалната реалност, а доколкото разбирам, „Феър Систъмс“ се занимава с по-голямата част от тях. Продажбите обаче са слаби? Дали наистина това нещо има голям пазар?
— Определено — заяви Дейвид. — Точно сега единственото голямо потребление на системи за виртуална реалност идва от военните на САЩ, следвани от онези машини, които виждате в залите за електронни игри. Това обаче скоро ще се промени. Щом технологията се появи на пазара на нужната цена — в този момент той направи пауза и изгледа строго Рейчъл, — и хората привикнат с нея, никой не знае до каква степен ще се развихри пазарът. Но определено ще се измерва в милиарди долари. — Прехвърли няколко диапозитива до едно виртуално изображение на сграда с офиси в Хамбург. — Винаги е по-евтино да се построи виртуално здание, да се изпробва и да се коригира където е необходимо, отколкото да се изгради и после обитателите му да бъдат принудени да търпят недоглежданията на архитекта.
Кимнах. Имаше право.
— Нещо друго?
Имах стотици въпроси за бизнеса, но за момента си помислих, че е по-важно да науча нещо за хората, които работят във фирмата.