Той вдигна поглед.
— Ха, Рейчъл! Какво те води насам?
Тя се обърна към мен:
— Тери работи по един проект с една от водещите американски компании за продажби на дребно. Погледнете.
Екранът беше изпълнен с изображението на модната секция в магазин за дрехи. Той натисна няколко бутона и се появи екстравагантна черна вечерна рокля.
— Тази струва само пет хиляди. Искаш ли да я премериш, Рейчъл?
— Разбира се.
Екранът се превърна в добре оформено пробно отделение. Появи се и изображението на Рейчъл в плътно прилепналата рокля. Тя вървеше пред редица огледала, като отражението върху тях демонстрираше облеклото й от всякакъв ъгъл. Фигурата й беше зашеметяваща, най-малкото върху екрана на компютъра. Не се сдържах и хвърлих бърз поглед върху развлечения оригинал до мен. Рейчъл долови погледа ми и се изчерви. Беше много привлекателна с пълзящата от шията към бледите й бузи руменина.
— Това ще се използва в маркетинга — изрече бързо тя, съвземайки се. — Но след пет години, когато всички ще си ги имаме по домовете си, нищо чудно това да се окаже начинът, по който ще купуваме дрехите си.
— Разработили сме методики за картографиране на тялото, които могат с голяма точност да възпроизвеждат изображение на реална личност от всеки ъгъл — отбеляза Тери. — Искате ли да ме видите с бански?
Тъкмо мярнах косматото му шкембе над миниатюрни жълто-зелени бански, когато Рейчъл ме задърпа.
— Тери е много добър, но малко му хлопа дъската.
Имаше нещо кошмарно в начина, по който един програмист обличаше и събличаше красиви жени цял ден на компютъра си. И след това да се облича в еротично бельо. Много кошмарно.
Рейчъл ми показа върху какво работят някои от другите програмисти. Един разработваше триизмерно представяне на нефтен кладенец, а друг — система, която да подпомага хората да превъзмогнат страха си от височина.
— Опитайте това — каза тя, сочейки към една странна конструкция от метал и електроника. Оказа се система за ски обучение.
Поколебах се за момент и после пъхнах внимателно краката си в обувките за ски, които бяха закрепени към специално конструирани метални плочи, и нахлузих шлема. Изведнъж се озовах на пистата. Около мен имаше само планини, небе, слънчеви лъчи и ослепителен бял сняг. Отблъснах се с реални щеки и веднага се плъзнах по склона на планината. Долавях шепота на снежинките и което беше най-странно, краката ми улавяха неравностите на снежното трасе под ските. Пробвах обръщане на посоката, краката ми изпитаха внезапния удар и, разбира се, ъгълът на гледната точка мигом се промени. За момент загубих ориентация, но след секунди се настроих към този нов свят, в който се бях озовал. Разбира се, гледката на планината не изглеждаше съвсем автентична и върху лицето си не можех да усетя слънцето, пронизващия студ и вятъра, но въпреки всичко усещането беше удивително. И когато накрая се стоварих, не изпитах никаква болка.
Това беше страхотен начин човек да се научи да кара ски. Когато Рейчъл тръгна към малък кабинет в дъното на залата, аз неохотно я последвах.
Докато ме водеше натам, от лявата ни страна внезапно се отвори врата и излезе момче на около дванадесет години, триейки очите си. Беше слабо, с нежно бледо лице и големи очи, зачервени от недоспиване. Носеше четири празни кутии от пици. Малко остана да се блъсне в Рейчъл.
— Тъкмо да ги изхвърля — обясни то. После се ухили изтощено. — Страхотен хак. Вече сме почти вътре.
— Добре, Анди — похвали го тя. — Успя ли да поспиш снощи?
— Още не — измънка момчето. После ме забеляза и тресна вратата под носа ми, от която току-що бе излязъл. На нея имаше надпис: „Проект «Платформа». Влизането забранено“. Под надписа бяха добавени череп и кръстосани кости.
— Кой е този? — запитах аз.
— Това е Анди Кетъринг. Най-добрият програмист, който имаме. А и не е толкова млад, колкото изглежда. Мисля, че е някъде на двайсет и три.
— А какво представлява този проект „Платформа“?
— Това е един строго поверителен проект, който правим за една трета страна — след известно колебание отговори тя. — Само пет души в компанията са посветени в него. Е, останахме четирима, след като Ричард вече го няма.
Бях заинтригуван, но не продължих с въпросите си. Последвах я в един малък стъклен офис. Явно беше нейният. Върху бюрото се търкаляха пластмасови чашки за кафе. Имаше най-малко три пепелника, пръснати из малкото помещение, и всички бяха препълнени с угарки. Две празни бутилки „Валполицела“ стояха на стража над кошчето за отпадъци. Документите бяха грижливо подредени на три купчинки в един от ъглите на бюрото й, а компютърът й жужеше нежно в другия. Тя също имаше прозорец, но той нямаше завеси. Виждаше се сив град, обгърнат от ранната утринна мъгла, и една голяма река, която го пресичаше.