— Глазгоу? — попитах.
— Аха.
Гледах как един самотен кораб напредва по реката.
— Ричард вършеше доста работа в къщичката си за лодки в Къркхейвън — каза Рейчъл. — Той си държеше там доста важни неща. Дали бих могла да отида и да ги прибера?
— Разбира се. Или ако искате, аз да ви ги донеса?
— Не, не се тревожете. По-голямата част от тях всъщност са в компютъра му, така че само ще сваля файловете.
— Добре. Кога имате нужда от тях?
— Колкото е възможно по-скоро.
— Какво ще кажете за тази вечер?
— Нямам възможност. Ще бъда тук почти през цялата нощ. Утре рано сутринта мога да отскоча. В седем и половина става ли?
— Идеално. — Запитах се кога ли спеше.
Замълчахме за момент, застанали неловко край малка масичка за конференции.
Това беше жената, работила съвместно с Ричард в продължение на години. Знаеше всички тайни на „Феър Систъмс“.
— Имате ли някаква представа кой може да го е убил?
Това бе най-неподходящият въпрос, който можех да й задам. Тя ме изгледа с бледо и безизразно лице. Прехапа долната си устна.
— Не — отвърна накрая.
— Настояваше да се видим за нещо само дни преди да го убият. Знаете ли какво може да е било то?
— Не искам да говоря за него. Ясно ли е? — заяви ми тя.
— Ясно — отвърнах. Бях раздразнен, но тя имаше правото да се справя с мъката си както може.
Продължавахме да стоим до масичката. Чувствахме се неловко.
— Искате ли да ми зададете някакъв въпрос? — запитах накрая.
Тя ме погледна право в очите.
— Ще продавате ли „Феър Систъмс“?
Въпросът й ме свари напълно неподготвен. Още не знаех отговора.
— Хората тук говорят за това. Мислят, че ще продадете и ще духнете с пълни джобове.
Имаха право, защото ми бе минавала и такава мисъл. Тъмните очи на Рейчъл се забиваха в мен като свредели. Сведох поглед.
— Всички работехме като луди за Ричард през тези години. Смъртта му беше тежък удар за нас. Но знаем какво се мъчеше да постигне и искаме да видим делото му завършено. Заради него самия. Това е всичко, което можем да направим. — Тя се опитваше да овладее обзелите я чувства. — Ричард казваше, че никога няма да продаде фирмата. Надявам се, че го разбирате.
— Да, разбирам — отвърнах.
— Знам, че работите в банка — продължи тя. — Знам, че парите за хора като вас са от изключително значение. Но тази компания представлява нещо повече от годишен баланс. Това е Ричард. Всичко, за което той милееше, всичко, в което вярваше. Бъдещето на виртуалната реалност може да се реши тук, в Гленротс. На път сме да осъществим мечтата на Ричард. Не я рушете, това е твърде важно. — Гласът й беше изпълнен с презрение. Тя не ме умоляваше, а просто ми го съобщаваше.
Кимнах, чувствайки се като престъпник.
— Ще ви заведа при Уили — каза тя.
8.
Уили Дънкан имаше дребно кръгло лице, безупречно гладка кожа и къдрава червена коса. Очите му се взираха нервно през кръглите очила със стоманени рамки. В момента, в който влязох, той се зарови сред папките и разхвърляните навсякъде по бюрото му документи.
Рейчъл беше права. При Уили се почувствах в свои води. Той работеше с числа, пресмяташе печалби и загуби. Когато един човек е търговец, за него няма спасение от баланса. Лошите сделки излизаха като загуби, добрите — като печалби, а извиненията бяха несъществени. Според мен единствената реална мярка за стойността на „Феър Систъмс“ беше нейната рентабилност, ако не в момента, то поне след година-две.
Уили умееше да борави добре със счетоводните баланси. Всичко беше логично. Балансът излизаше безупречен.
Въпреки всичко обаче възникваше един проблем.
Всички пари, събрани чрез емитирането на акциите на „Феър Систъмс“ посредством Националната асоциация на борсовите дилъри, бяха похарчени за многобройните проучвания и развойни проекти, и за хонорари на Уагнър Филипс. Общо пет милиона лири стерлинги. И тъй като парите отново намаляваха, налагаше се строг контрол. Компанията доставяше продукция на клиентите, но оборотът беше едва триста хиляди. Месечните загуби бяха между сто и двеста хиляди лири стерлинги. В банката имаше само двеста хиляди.