За щастие прогнозите на Уили сочеха, че през следващите три месеца в компанията трябваше да постъпят петстотин хиляди лири стерлинги, изплатени от „Дженсън Компютър“, като до края на годината имаше голяма вероятност да пристигнат далеч по-големи суми.
— За какво става дума тук? — запитах, сочейки плащанията на „Дженсън“.
— О, това е някакъв проект, върху който работеха Ричард и Рейчъл.
— Проектът „Платформа“?
— Точно така. — Уили не можа да скрие удивлението си, че името ми е известно. — Знаете ли за него?
— Не съвсем — казах. — Само преди минута подминах вратата на екипа по проекта. А вие знаете ли нещо?
— О, не.
— Тогава как сте узнали за тия плащания?
— Ами след последното лято започнах да настоявам да правим редовни прогнози за постъпленията в брой в бизнеса ни. Така че Ричард ми дава сроковете и размерите на очакваните плащания… Исках да кажа „даваше“. — Замълча. — Съжалявам, просто още не мога да се примиря с мисълта за станалото — изрече той. Изглеждаше толкова разстроен, че ми се прииска да го потупам по рамото. — Преди около три седмици той ми каза да очаквам тези плащания от „Дженсън Компютър“.
— А за онези възможни плащания до края на годината?
— Каза ми, че могат да бъдат много големи. Или може изобщо да не станат. Всичко зависело от това, как ще се развият нещата с проекта „Платформа“.
Очевидно проектът „Платформа“ беше от изключително значение за компанията. Трябваше да разуча по-подробно за него.
— Ако след края на лятото „Дженсън Компютър“ престане да плаща, какво ще стане тогава?
Уили се зарови в бумагите си.
— През септември свършваме парите.
— Сигурен ли сте?
— Е, може да стане и през август, ако извадим лош късмет.
Три месеца! Нещата никак не ми харесваха.
Поисках още информация. Уили разполагаше с всички цифри и те подсказваха едно и също нещо: всеки месец от „Феър Систъмс“ излизаха повече пари в брой, отколкото постъпваха. Знаех, че дребните компании обикновено нямат ясна представа за действителното си финансово положение, но той се справяше наистина добре. Докато ми подаваше всеки лист с балансите, кипеше от гняв.
— Не изглежда много добре, нали, Уили? — запитах го.
— Така е. Като похарчим и парите от „Дженсън“, ще кажем „сбогом“ на работата.
— Не можем ли да съкратим още от развойно-изследователската дейност?
— Не мисля. Можете да питате Рейчъл, ако искате, но за последните няколко месеца сме забавили новите проекти, отделно от проекта „Платформа“. Парите са необходими да завършим онова, върху което вече се работи. Ако замрем изцяло, тогава веднага ще загубим приходите си.
Имаше право. Компания като „Феър Систъмс“ мигновено се превръщаше в нищо, ако спреше разработката на нови продукти.
Издърпах ведомостта.
— Не виждам никъде правени заеми. Всички банки ли пробвахте?
— О, да. Всички шотландски банки ни отрязаха. Опитах и в английски банки, но те не проявиха интерес. Найджъл Йънг от „Мюир Кемпиън“ е в съвета ни. „Мюир Кампиън“ е една от най-старите единбургски търговски банки. Той пробва всичките си контакти, но без успех. Нали разбирате, тук няма сигурност и печалба.
Разбирах.
— И така, кога започваме да правим пари?
Уили придоби смутен вид и повдигна рамене.
— Компанията все трябва да е имала печалби по някое време? — запитах.
— Ричард казваше, че следващата година ще потекат реки от пари.
— А вие повярвахте ли му? Имаше ли сигурни разчети?
— Не, нямаше разчети. Но изглеждаше много уверен. Аз самият обичам да има черно на бяло като всеки друг човек, но някак си той успя да ме накара да повярвам.
Не скрих скептицизма си. Имай ми доверие. Това беше любимата фраза на Ричард и хората винаги му вярваха. Но той все пак трябваше да изкара нещо, защото в противен случай сметките нямаше да бъдат платени и електричеството щеше да бъде изключено.
Тия прословути плащания на „Дженсън Компютър“, които можеха да дойдат по-късно тази година, си бяха редовният номер. Аз се съмнявах дали изобщо някога щяха да дойдат и нямах никакво намерение да разчитам на тях. Само се надявах на онези предстоящи плащания през следващите три месеца.