— Първият въпрос за разглеждане е дългосрочният потенциал на компанията — започнах аз. — Дори и да допуснем отклонение от него при хората тук, аз наистина смятам, че е огромен. Световният пазар на системи за виртуална реалност един ден ще възлиза на милиарди долари, а точно сега „Феър Систъмс“ е една от водещите компании в бранша. До този момент никоя от големите компании не се е посветила на технологията, но дори и някоя да се захване с нея, един от най-лесните начини да го постигне, е, като закупи компания като „Феър Систъмс“. — Соренсън внимателно слушаше. Окуражен, продължих: — Никой със сигурност не знае кои приложения ще се възползват в най-голяма степен от виртуалната реалност. Но „Феър Систъмс“ се е ангажирала с разработките на множество области за приложения. Почти съм убеден, че тя ще се намира в отлична позиция, в която да се възползва от появата на всеки добър случай, откъдето и да идва той. И списъкът на клиентите й е наистина внушителен. Проблемът ще се реши в кратки срокове. „Феър Систъмс“ трябва да намери клиент, който да закупи наведнъж много системи. Миналата година е доставила сто системи на стойност четиридесет хиляди долара всяка. Тази година се надява да продаде двеста, но на цена вече само двадесет и пет хиляди долара всяка. Все някъде търсенето ще нарасне до точката, където вече компанията ще продава с хиляди, а не стотици системи, и тогава парите буквално ще ни затрупат. Но това трябва да стане съвсем скоро, защото в противен случай няма да имаме средства, с които да продължим работата си.
— И така, какво ще правим? — запита Соренсън.
— Трудно е — отвърнах. — В ръцете на компания с дълбоки джобове „Феър Систъмс“ може да бъде много ценно притежание. Една богата компания собственик може да предостави паричните средства, необходими за работата. Но оставена сама на себе си, със затруднен достъп до фондовата борса и без никаква банка, заинтересувана за успеха ни, компанията е крайно уязвима.
Това не беше по вина на „Феър Систъмс“ или на Ричард. Знаех, че високотехнологичните компании в Америка често са се озовавали в подобно положение. И някои от тях са фалирали. Други са успявали да се доберат до спасителния бряг на необходимите финанси чрез безбройните фондове за рискови капитали в САЩ. Но огромните средства, които американците щяха да инвестират във видения, естествено биха предпочели да ги видят до залива Силиконовата долина в Калифорния вместо „Силиконовата долчинка“ в Шотландия.
— Е? — запита той.
Като оставяхме настрана емоционалните доводи, правилното решение не беше трудно да се види.
— Продаваме.
— Хммм — проточи американецът. Очите му ме изучаваха. — Ти определено си научил много за компанията. Разговаря ли вече с баща си?
— Все още не — отвърнах. — Мисля да го направя тази вечер.
— Добре. Направи го. Аз също ще разговарям с него. И след това утре отново можем да продължим обсъждането.
Докато карах обратно към Къркхейвън, премислях наново деня във „Феър Систъмс“. Колкото повече си блъсках главата над него, толкова повече чувствах, че анализът, който бях развил пред Соренсън, беше верен.
Да оставим настрани емоционалните доводи. Като борсов посредник се бях научил да забравям емоциите си при вземането на решения. Това беше едно от най-основните правила. Това беше нещото, в което бях обвинил Ричард, преди да умре.
Докато приближавах Къркхейвън, небето се проясни. Белите къщи блестяха от дясната ми страна, отвъд един богат изумруден килим от поляни, където пасяха черни и бели фризийски говеда. Вече разбирах защо Ричард бе прекарвал тук дните си. Фабриката в Гленротс беше модерна и функционална, но сива и клаустрофобична. Това обаче беше място, където можеше да се мисли, да се даде воля на въображението. Соленият ветрец и слабото слънчево сияние осигуряваха чистия въздух и светлина, така нужни за добрите идеи.
Позвъних на баща си веднага щом се прибрах. За пръв път щях да разговарям с него след смъртта на Ричард.
— Как си, Марк? — запита той.
Загрижеността му беше искрена. Но аз не можех да му кажа как се чувствам в действителност. Напрегнатият ден в Гленротс беше изтласкал мъката, гнева и чувството за вина за няколко часа. А сега те ме връхлитаха като лавина. Затова отвърнах:
— Добре. А ти.
Не ми отговори веднага.