— Познавахте ли добре Ричард?
— Малко — отвърна Джим. — Често отскачаше да пие халба бира и понякога си поръчваше и по едно уиски. От време на време разменяхме по някоя приказка. Беше много тих и незабележим. Обичаше да сяда ей там и да чете списания. Нали разбирате, научни списания. — Посочи към малка маса до прозореца в дъното на бара. — За един специалист по техниката се държеше съвсем нормално. Всъщност в нощта, преди да го убият той беше тук.
— Наистина ли?
— Да. С един китаец.
— Китаец ли?
— Китаец или японец. Аз самият не ги видях. Но Ани ги е видяла. — Той кимна към групата на бара.
Разговорът на бара беше секнал и всички бяха насочили вниманието си към мен и Джим. Единствената жена в залата, дама на средна възраст с руса коса, остави чашата си с бяло вино и се намеси.
— Да, видях ги. Той беше тук само няколко минути. Влезе, видя японеца и отиде право при него. Беше ядосан.
— Успяхте ли да чуете какво каза?
— Не, не можах. Но беше ядосан заради нещо. Тоя японец изглеждаше изненадан. И после Ричард си тръгна. Японецът си допи бирата и излезе малко след него. Изглеждаше разтревожен за нещо.
— Виждали ли сте го и по-рано? — запитах аз, вече заинтригуван.
— Не, никога не е идвал. Поне докато аз съм била тук. — Като гледах подпухналото й лице и начина, по който се бе разположила на бара, не беше трудно да отгатна, че това обхващаше почти цялото работно време на кръчмата.
— Можете ли да го опишете?
— Не съвсем. Беше младолик; не момче, но вече младеж. Освен това видът му беше съвсем японски. Или може би китайски.
— С какво беше облечен? С костюм?
— Не. Беше с обикновено облекло, но изискано, нали разбирате? Син пуловер и хубави панталони. От ония, с каквито туристите идват тук да играят голф.
— Споменахте ли това на полицията?
Тя се изсмя пресилено, като смехът й се подхвана и от останалите около бара. Джим побърза да разсее недоразумението.
— Полицията не пропуска нищо. Разпитваха наред.
— Установиха ли самоличността му?
— Не, доколкото знам. Но защо не го попитате? — Той кимна към вратата, през която току-що влизаше сержант Кокрейн. Носеше син анорак и ален пуловер с висока яка.
Полицаят се усмихна.
— Значи сте научили пътя до кръчмата, а? Е, съчувствам ви. Халба специално пиво, моля, Джим. Мога ли да ви почерпя?
— Стига ми и тази, благодаря — отвърнах. — Току-що ми разказаха за японеца, когото видели тук вечерта на убийството.
Кокрейн се изсмя.
— Около този бар се намират най-страхотните следователи в цялата страна. Направо съм изненадан, че убиецът още не е разчетворен.
— Как върви разследването? — запитах.
— Много ми е трудно да кажа. Детектив Доналдсън има навика да пази новините само за себе си.
— Вярвам ви. Онази сутрин малко остана да повярвам, че съм заподозрян. Сигурно разследването ангажира цялото ви време.
— Така е. Няколко дни разпитвахме жителите на Къркхейвън.
— Нещо определено?
— Никой не е видял нищо. Тогава валеше много силно, така че хората са си стояли в къщите. — Кокрейн отпи от бирата си. — Сигурен съм само в едно, а то е, че убиецът не е местен. Познавам си добре хората и веднага бих разбрал, ако има замесен местен човек.
— Идентифицираха ли мъжа, с когото е разговарял тогава Ричард тук?
— Донякъде. Онази нощ в „Робъртс Армс“ бил отседнал японец — Хиро Судзуки. Но това е японският Джон Смит.
— Значи сте в задънена улица, а?
— Нищо не мога да кажа — отвърна полицаят. — Доналдсън има да изяснява още доста неща. Той е много търпелив, а списъкът на успешно завършените му дела е доста дълъг.
— Значи ще открие убиеца?
— Не съм казал такова нещо, синко.
9.
Вървях по пясъка под Инч Лодж. Вълните тласкаха към пясъка една празна бутилка. Затичах към нея. Вътре имаше съобщение. Беше с почерка на Ричард, но беше невъзможно да се прочете. Буквите се бяха размазали. Знаех, че съобщението беше важно, но колкото и да се мъчех, не можах да го извадя от бутилката.
Внезапно вятърът се усили и вълните започнаха да се надигат, връхлитайки с грохот върху брега. Протегнах ръка да задържа бутилката, но развълнуваното море я издърпа от пръстите ми. Да бях успял да прочета дяволското му съобщение!