— Добре, нека поговорим с него.
— С Дуги?
— Да. Знаете ли къде живее?
— В един апартамент в Единбург.
— Добре. Утре сутринта ще му погостуваме.
Същия следобед Рейчъл ме откара в Гленротс. Още се чувствах слаб и гърбът ме болеше жестоко. Но бях обещал на Соренсън да се срещнем, така че трябваше да сдържа думата си.
Той беше в кабинета на Ричард. Предложи ми стол и помоли секретарката на Ричард да ни донесе по чаша чай.
— Чух за пожара — каза Соренсън. — Чух също, че едва не си загинал. Как е ръката ти?
— Боли — отвърнах. — Но ще се оправи.
— Полицията има ли някаква представа кой може да го е извършил?
— Може би. Откриха едно писмо на Дуги Фишър до Ричард. Споменава нещастния случай в Калифорния. Твърди, че щял да съобщи на пресата, освен ако „Феър Систъмс“ не преустанови комерсиалното разпространение на системите за виртуална реалност.
— Наистина ли? Дуги Фишър беше онзи откачалник, който навремето е работил тук, нали така? Дето се присъединил към оная сбирщина от побъркани врагове на модерните технологии.
— Точно така. Познавате ли го?
— Не. Станах председател, след като той е напуснал. Но чувах хората тук да говорят за него. А и онова писмо бомба, което ни беше изпратено преди няколко месеца. Никога не разбраха кой е авторът му, но тук всички смятаха, че е Дуги Фишър.
— Е, аз смятам, че той е кандидатът на инспектор Кер за авторството на пожара.
— Означава ли това, че според тях той може да е убил Ричард?
Въздъхнах.
— Не знам.
— Изглеждаш ми доста зле — забеляза Соренсън.
Изправих се и се усмихнах вяло.
— Добре съм.
— Надявам се скоро да разкрият кой се крие зад тази работа. Казал съм на Дейвид и Рейчъл да предупредят всички, че искам пълно съдействие на полицията. — Той разбърка чая си. Чашата сякаш се губеше сред едрите му длани. — Снощи разговарях с баща ти. Предполагам, че вие двамата не можете да се споразумеете как да постъпите с компанията?
— Така е — отвърнах. — Аз искам да продаваме, той настоява да я запазим.
— Мога ли да направя едно предложение?
Кимнах.
— Нека засега да отложим продажбата. Още имаме време. Знаем, че ще можем да се задържим до септември. Кой знае, есента можем да намерим още връзки. Очевидно Ричард е мислел, че има шанс „Дженсън Компютър“ да направят големи заявки към края на годината. Акциите струват само четири и половина долара. Прекалено ниска е цената, за да продаваме. Нека да изкараме още два месеца, да стабилизираме компанията и тогава вече да видим къде сме. Ако не нещо друго, поне ще имаме по-добра цена.
Изгледах го със съмнение.
— Виж, вероятно накрая пак ще продадем — продължи той логично, — но аз мисля, че ние заслужаваме да дадем шанс на компанията като независима единица. Разбира се, остава проблемът с ръководството. Рейчъл и Дейвид не са за такива постове. Това ръководство ще изисква решителни действия. Мислих много. Какво ще кажеш, ако станеш действащ главен директор? Само за три месеца. След това или продаваме компанията, или наемаме постоянен персонал.
— Аз ли? — запитах зашеметен. — Не мога да го направя. „Феър Систъмс“ е публична компания. Никога не съм ръководил никаква компания, да не говорим за публична.
— Мисля, че можеш да се справиш. Вчера ми направи силно впечатление способността ти бързо да се ориентираш в ситуацията. Млад си, имаш инициативата и можеш да вземаш решения. По-голямата част от успелите дребни технологични компании, които познавам, се ръководят от мъже под тридесетте. Един професионален мениджър на средна възраст лесно би закопал тази компания. Нуждаем се от човек, който да поема рискове, а ти си най-подходящият.
— Но аз нищо не разбирам от технологията.
— Тогава се запознай с нея. Баща ти твърди, че имаш отличен математически мозък; не по-лош от този на Ричард. Използвай го. Освен това тази фабрика е пълна с хора, които разбират единствено от технологията.
Това беше вярно. В училище бях отличник по математика. Но не желаех да вървя по стъпките на баща си и брат си, ето защо се насочих към историята за най-голямо разочарование на баща ми.
— Какво мисли той за този вариант?