— Баща ти ли? Смята, че това е добра идея. Предполагам, че ще се радва да вземеш в свои ръце компанията на Ричард. Да я изкараш на обетован бряг. И той ти има доверие.
Замислих се над предложението на Соренсън. В него определено имаше логика. Но въпреки това изпитвах някои съмнения.
— Нека ви разкажа за една друга компания, с която бях ангажиран преди няколко години — продължи той. — „Мелбърн Текнолъджи“, британска компания със седалище близо до Кеймбридж. Произвеждаха специални устройства за мобилни телефони, които да препятстват подслушването на важни разговори. Технологията беше от световна класа, а потенциалният пазар — огромен, и непрекъснато се разрастваше. Компанията обаче непрестанно губеше пари, бе изчерпала напълно финансите си и нейните поръчители вече губеха търпение. Така че в този момент ме повикаха. Основателят на компанията беше интелигентен момък, страхотен познавач на технологията и нелош бизнесмен. Но беше прекалено предпазлив, нямаше куража да осъществи нужните големи промени. Така че доведох един тридесетгодишен мъж, който познавах от бизнеса с клетъчни телефони в Калифорния. Той нищо не знаеше за технологията и до този момент не беше ръководил компания, но познаваше пазара и знаех, че притежава всичко онова, което е необходимо. И така, той започна с маркетингова операция в Щатите, премести производството в Сингапур и след три години бе емитирал акции чрез Националната асоциация на борсовите дилъри на стойност сто милиона долара. — Соренсън ми се усмихна. — И така, както виждаш, това е възможно да се осъществи.
Пулсът ми се ускори. Идеята да ръководя „Феър Систъмс“ ми хареса, а подкрепата на Соренсън ми вдъхваше кураж. Но аз се нуждаех от време, за да обмисля предложението. А и освен това трябваше да реша проблема с отсъствието си от работа.
— Мога ли да си помисля?
— Разбира се — отвърна той. — Но мисли бързо. В петък чакам отговора ти. Следващия понеделник ще има съвет на директорите и бих искал да те представя като действащ главен директор там. Дотогава ще остана тук да движа нещата.
10.
Паркирах беемвето на тиха улица в Толкрос — уютен квартал с жилищни сгради в Единбург на юг от замъка. Смеещи се студенти минаха по пътя. Познавах бегло района. Навремето Ричард бе държал стая под наем тук.
Рейчъл ме поведе към голяма жилищна сграда. Влязохме в тесен коридор и се качихме по стълбите. На третия етаж спряхме пред врата с надпис „Д. Фишър“. Тя натисна звънеца.
Дуги отвори вратата. Беше слаб, но мускулест. На ръката му имаше татуировка. Светлокестенявата му коса беше подстригана много късо, лицето му бе изпито, а под тъмнокафявите му очи имаше дълбоки сенки.
— Какво, по дяволите, правите тук?
— Просто се отбихме — отвърна Рейчъл.
Той ме огледа и рязко попита:
— Кой е тоя?
— Това е Марк Феърфакс, братът на Ричард. Той е новият главен директор на компанията.
За момент бях отблъснат от така произнесеното си описание. Соренсън трябва вече да бе съобщил на Рейчъл за предложението си.
— За какво си го довела? — Дуги изобщо не криеше неудоволствието си да ме види.
— Иска да разговаряте.
— Е, аз пък не желая да разговаряме. Писнало ми е от разговори с хората. Вчера полицията ми загуби два часа с глупостите си.
— Дошъл съм да ви питам за бележката, която сте изпратили на брат ми — казах.
— Защо? Нали сте я чели?
— Дуги, знам, че сте член на „Прекрасният стар свят“. Известно ми е също така, че имате съвсем лошо мнение за виртуалната реалност. Дошъл съм, за да разбера в какво точно се състои то.
Фишер ме огледа подозрително.
— Е, ще говорим ли? — попитах.
Той се поколеба, после кимна. Видя, че съм сериозен.
— Добре. Седнете. — Посочи ми един стар кафяв диван.
Жилището съдържаше само най-необходимото. Стените бяха покрити с плакати: „Спрете избирателния данък“, „Спасете стоманата на Шотландия“, „Бийте фашистите“. До камината имаше бюро. Беше единствената вещ в стаята явно докосвана от човешки ръце, с компютър, листове хартия и две кани за кафе.
— Мислех, че отричате тия неща — кимнах аз към компютъра.
— Отричам ги — отвърна той. — Но в тази война човек трябва да познава врага и да има достъп до оръжията му. Тази кутия е свършила доста хубава работа до този момент.
По линолеума се разнесе шум от кучешки лапи и едно едро куче се вмъкна в стаята. То подуши глезените на Рейчъл и после моите.