— Разбирам. А какво представлява тя?
— Ние сме хора, които виждат в бъдещето и това, което виждат там, не им допада.
— Имате ли ръководител?
— Не. Просто поддържаме връзка.
— С това ли? — кимнах към компютъра.
Той вдигна рамене:
— Вярвате ли в насилието като средство за постигане на целите си?
— А вие? Бихте ли прибягнали до насилие, за да спрете виртуалната реалност?
— Понякога човек трябва да използва насилие, за да запази онова, което е негова собственост. Това, в което вярва. — Гласът му се извиси. — Правителствата, промишлеността, големите компании, всички те използват хората. И когато им изсмучат силите, ги захвърлят на боклука. От столетия правят това с телата ни. Сега започнаха и с душите ни. Но аз ще се боря срещу това. Ще се боря по всички възможни начини. — Замълча за миг. — Е, вие ме запитахте какво мисля за виртуалната реалност. Сега вече знаете. Ще държите ли машините си далеч от обикновените хора? Аз все още разполагам с онова писмо, да знаете.
Тъмните му очи се забиваха като свредели в мен, като едновременно ме предизвикваха и ми се присмиваха.
— Какъв беше отговорът на Ричард?
— Не ми отговори.
— Той изобщо разговаря ли с вас на тази тема?
— Не, не ми се е обаждал. Но аз не съм изненадан.
— Не сте ли се срещали с него, за да го обсъждате? В Къркхейвън например?
Дуги ме изгледа с презрение.
— Само преди няколко часа ми се наложи да отговарям на тъпите ченгета, нямам намерение да понасям подобни гадости от когото и да било. Не съм го убил. Не съм подпалвал къщичката. — Усмихна се злобно. Но знаете ли, ще ви призная нещичко. Радвам се, че е мъртъв. Радвам се, че мръсната му дребничка компания загива. Той ме залъгваше с думите за сплотената групичка от талантливи хора, които разширяват границите на познанието. А просто искаше да забогатее като всички останали. Не се безпокоеше, че виртуалната реалност ще отрови обществото ни и ще осакати душите на милиони хора.
Скочих възмутен.
Дуги се ухили:
— С „Феър Систъмс“ е свършено. А сега защо не си вървите в гадната си фабрика, докато си е още на мястото?
Рейчъл внимателно се изправи и излезе от стаята. Последвах я.
— Невероятно! — възкликнах, докато слизахме по стълбите. — Какво само каза за Ричард! Какво копеле!
— Той не е на себе си — каза тя.
— А и кучето му никак не ми хареса.
Рейчъл потръпна.
— Веднъж ухапа Кийт. Просто скочи върху него. Още има белег.
— Да, ще ти кажа нещо. Изобщо да не се надява, че ще се огънем под заплахите му. Може да прави каквото си иска с шибаното си писмо!
Хвърлих поглед към младата жена.
— На какво се смееш?
— Говориш също като брат си.
Качихме се в колата и потеглихме.
— Има едно нещо, което не разбирам — каза тя.
— Кое е то?
— Защо Дуги не е публикувал вече писмото на Бърджи? Дал е една седмица срок на Ричард. Обаче той явно го е пратил на майната му. Защо тогава не го е публикувал?
— Знаеш ли какво всъщност се е случило на онова момче с мотоциклета? — запитах.
— Не, не знам. Но нещастният случай ме озадачава. Вложили сме големи усилия в изпитването на оборудването си. Не би трябвало да води до такива инциденти.
— Разследвахте ли го?
— Не. След като Бърджи оттегли иска си за обезщетение.
— Не би ли следвало да провериш все пак какво е станало в действителност?
Рейчъл ме изгледа студено.
— Още не си станал главен директор.
— Виж, ако една от машините ни наистина е довела Джонатан Бърджи до катастрофа, трябва да го знаем със сигурност.
— Добре — съгласи се тя неохотно. — Ще проверя.
Замислих се над думите на Дуги.
— Някои от твърденията му за рисковете от виртуалната реалност наистина имат логика.
— Аха — отвърна Рейчъл.
— На какво мнение беше Ричард за виртуалната действителност?
— Според него тя е благо. Ричард беше оптимист относно човешката същност. Той просто притежаваше дарбата да съзира ползата за човечеството. Дуги е песимист. За него човечеството е грешно и виртуалната реалност ще влоши още повече нещата.