— А ти какво мислиш?
— Предполагам, че съм някъде по средата — каза тя. — Дуги е прав, тя може да причини и добро, и зло. Работата ми като учен е да разширявам хоризонтите на човешкото познание. Не мога да бъда отговорна за онова, в което хората ще го приложат. Ако има проблем, той е в неправилното й използване от обществото, а не в самата виртуална действителност. — Извърна се към мен. — Следващата седмица ще се видя с брат си. Искаш ли да дойдеш?
Поканата й ме изненада; явно целеше нещо.
— Да — отвърнах. — Имаш ли нещо против, ако те попитам защо?
Тя се усмихна.
— Ще видиш.
Същия следобед хванах самолета за Лондон, като оставих колата на единбургското летище. Знаех, че скоро ще се върна.
Още бях под въздействието на срещата си с Дуги.
Какво щеше да стане, ако той се окажеше прав?
Докато самолетът се отделяше от пистата, аз се замислих за промените, настъпили в живота ми. Започвах да разбирам проблемите на Ричард. Бях привлечен от възможността да оглавя „Феър Систъмс“, макар и само за няколко месеца. Щеше да е трудно, дяволски трудно. Но това щеше да е едновременно и предизвикателство, възможност да докажа себе си извън познатия свят на търговията с ценни книжа. Бях поласкан от доверието на баща си, особено от това на Соренсън. След като той твърдеше, че ще се справя, значи наистина можех да се справя.
Все още бях убеден, че най-добрият вариант беше компанията да се продаде, но се налагаше да изчакам три месеца, преди да успея да убедя баща си. Без неговата двадесетпроцентова подкрепа продажбата беше почти невъзможна. А междувременно като генерален директор щях да се опитам да спася компанията. Ако не успеех, щях поне да имам утехата, че съм направил всичко възможно.
— Защо не? — отвърна Карън. — Идеята ми се струва добра. Сигурна съм, че ще се справиш.
— Ще се опитам да се връщам през уикендите — казах.
— Ще се радвам много, ако имаш възможност, но ми се струва, че цялото ти време ще е ангажирано. За мен не се тревожи. Ще оцелея. Това са само три месеца.
Сигурно тайно съм се надявал, че тя със сълзи на очи ще ме моли да не я напускам. Би ми било достатъчно дори и едно малко съжаление за предстоящото ми отсъствие. И все пак тя ме разбираше.
— Как ще се оправиш в „Харисън“? — попита.
— Не мисля, че ще имам проблеми. Боб сигурно ще ме пусне. Не може да си позволи да ме загуби. Сигурен съм, че Ед ще се справи, това дори ще му бъде от полза да потъргува, без да съм до него. — Аз я прегърнах. — Добре ли си? Изглеждаш ми уморена. — Беше бледа и очите й бяха подпухнали.
— Така ли? Имам проблеми със съня.
— Коя е причината?
— Смъртта на Ричард. Изглежда, когато толкова млад човек си отиде, това просто те кара да мислиш за собствената си смърт. — Погали ми ръката. — Съжалявам. Малко е егоистично, нали? А за теб сигурно е още по-мъчително.
— Не, всичко е наред. Трудно е за всички хора в нашето положение. А и аз те запитах.
— Работата не помага — каза тя. — В нашия отдел всичко е с главата надолу. Само политика и никакъв бизнес. Но аз се опитвам да стоя настрани и само пиша квитанции.
— Сигурен съм, че това е най-добрият начин.
— И аз се надявам. Изглежда, върши работа. Боб Форестър в последно време ме похвали един-два пъти.
— Добре. Всичко ще е наред. Не се тревожи.
— Ами подозирам, че това ми предстои. Тревожа се за Сали.
— И тя ще се оправи — изрекох, без да съм убеден.
Карън се усмихна.
— О, случи се и нещо смешно. Спомняш ли си Питър Тусън от Женевско-лозанската банка?
— Май че си го спомням. Не разговаряхте ли с него на онова празненство?
— Точно така. Непрекъснато иска да ме води някъде. Казва, че бил взел билети за балет следващата седмица. Искам да кажа, че ми е трудно да му откажа. В края на краищата е един от най-добрите ми клиенти.
Припомних си мъжа, с когото се бях запознал бегло онази вечер. Изпитах облекчение.
— Е, по мое мнение не трябва да му отказваш.
Тя се изсмя.
— Няма. Но той е толкова досаден. И си е направо дете.
Навъсих се. Това вече беше прекалено.
— Разликата ни е само година — възразих.
Карън се смути.
— Знаеш какво исках да кажа. Той изглежда много по-малък от теб. — Тя беше малко по-възрастна от мен, но понякога се държеше така, сякаш беше десет години по-млада от мен. Това ме дразнеше и тя го знаеше.