Усмихнах се.
— Като каза Уолтър, тук съм само за три месеца. Знам, че всички сте добри специалисти и нямам никакво намерение да ви се меся. Смятам, че „Феър Систъмс“ притежава изключителен потенциал, и възнамерявам да се боря упорито, за да постигне целите си. Сигурен съм, че всички го искаме.
Огледах ги. Рейчъл седеше отпусната на стола си, наблюдаваше ме и пушеше. Дейвид беше с изпънат гръб, безстрастен. Уили ме погледна и кимна.
— През следващите три месеца няма да получавам заплата. Знам много добре, че изнемогваме. — Уили леко се отпусна при думите ми. Един високоплатен главен изпълнителен директор във ведомостта щеше да е последният удар върху компанията. — А сега бих искал да се запозная подробно с работата на фабриката. Така че, ако е възможно, ще прекарам този предобед с Рейчъл, следобеда с Дейвид и утре сутринта с Уили. Съгласни ли сте?
Те кимнаха.
— Добре. Ще използвам кабинета на Ричард.
Дейвид се изкашля и се размърда на стола.
— Всъщност току-що преместих там вещите си. Можете да използвате стария ми кабинет, ако желаете. Ще ви свърши добра работа за времето.
Не се изненадах. Всъщност не ме интересуваше къде ще ми бъде кабинетът. Дори бях мислил върху възможността да се събера с програмистите, за да добия реална представа какво става при тях. Но ако за мен беше безразлично, имаше хора, които придаваха голямо значение на тези неща, особено Дейвид. Той не губеше никакво време. Явно в почивните дни бе прехвърлил нещата си там.
— Съжалявам за неудобствата, които ви причинявам, но според мен е важно да използвам стария кабинет на Ричард, не мислите ли? — Усмихнах му се учтиво.
Той ме загледа, после заяви спокойно:
— Добре. Утре ще бъде на ваше разположение.
— Благодаря ви, Дейвид. Рейчъл, тръгваме ли?
Последвах я по коридора. Толкова важното първо съвещание явно бе минало добре, но аз бях сигурен, че Дейвид ще ми създава проблеми в бъдеще.
— Радвам се, че си при нас — каза тя.
— Наистина ли? — изненадах се аз.
— Да. Големият Уол каза хубави неща за теб. Отбеляза, че доста си приличате с брат ти. А и освен това се нуждаем от човек, който да удря от време на време Дейвид между рогата.
Големият Уол. Усмихнах се. Нелошо прозвище за Соренсън.
— Но за теб трябва да е доста досадно някой да ти виси на главата.
Рейчъл се изсмя.
— О, не. Последното нещо, за което мечтая, е да ръководя тази фабрика. Аз искам да правя машини за виртуална реалност. А ти да се оправяш с всичко тук. — Запътихме се към автоматите за кафе. — Искаш ли кафе?
— Моля — казах. — Черно, без захар.
Тя натисна един бутон и напълни две чашки.
Замислих се за срещата на съвета на директорите. Соренсън определено бе доминирал на нея.
— Какво представляваха тези съвещания при Ричард? — запитах.
— Различни от това — отвърна тя. — И тогава човек имаше впечатлението, че Уолтър е шефът, но оставяше Ричард да върши повечето от работата. Предполагам, че сега според него е необходима една по-твърда ръка. И вероятно има право.
— Забележителен е — казах.
— Големият Уол ли?
— Да.
— Предполагам, че е така.
— Каза ми какво е направил с „Мелбърн Текнолъджи“. Как ги е спасил от банкрута.
Рейчъл изсумтя.
— Не е ли вярно?
— О, да, вярно е. Но не ти ли каза какво се случи с основателя й Джон Нейлър?
Поклатих глава.
— Банката му отне къщата.
— Соренсън ми каза, че се нуждаели от ново ръководство.
— Може и така да е било. Но обясни ми защо тогава той е прибрал над един милион от сделката, а Нейлър, човекът, създал този продукт чудо, тъне в нищета? Вярно, Соренсън е умен, признавам, но той винаги гледа да удари кьоравото. На твое място не бих му имала доверие.
Когато влязохме в кабинета на Рейчъл, тя попита:
— И така, какво искаш да ти разкажа?
— Бих искал да знам повече за приложенията на нашата система за виртуална реалност. Ние не правим всичките програми при нас, нали? Кой пише софтуера?