Пробивах си път през храсталаците. Чувах как Алекс се приближава. Продължих да се провирам през храстите. Той почти ме настигаше, когато изскочих на открито. Реката беше пред мен, отвъд нея се ширеше равнината, а в далечината се извисяваха планините.
Скочих в реката и за голямо мое облекчение преплувах. Усещането отново беше дяволски реално. Чувах плясъка на водата покрай ушите си и шума, който вдигаше преследвачът ми. Добрах се до отсрещния бряг и затичах с очи вперени в посоката, където трябваше да се намира пещерата.
Извърнах се и се огледах. Но от Алекс нямаше и следа. Знаеше, че съм по-бърз от него, така че не ме беше последвал. Явно се спотайваше някъде.
Пещерата беше тъмна. Препънах се, като се озъртах за свитъка. Вътре си беше малко страшничко. Тъмни създания пълзяха по пода на пещерата и няколко прилепа прелетяха покрай лицето ми. Най-накрая успях да го открия в един стар шкаф.
Трябваше да реша как да се върна при лодката. Някъде навън ме дебнеше Алекс. Хукнах с надеждата, че той не ще успее да ме настигне сред джунглата, за да ми отреже пътя. Отправих се към реката, като се насочих вляво от мястото, където я бях прекосил по-рано. Преплувах я и се втурнах сред дърветата по тясна пътека. Не виждах Алекс, но продължих да тичам. Накрая уморен, забавих темпото. Стигнах до брега, където беше завързана лодката. Брегът беше пуст. Затичах полека към лодката, като гледах надясно покрай редицата от дървета.
С крайчеца на окото си забелязах нещо. Погледнах напред. Той бе застанал точно пред мен. Проклятие!
Замахна към мен и аз имах време само да отскоча. На свой ред също замахнах, но само след секунди всичко свърши. Бях изненадан, а Алекс беше много бърз. Скоро пясъкът се надигна срещу мен и после мракът покри всичко.
Смъкнах виртуалните очила.
— По дяволите! — възкликнах. Сърцето ми биеше лудо, бях мокър от пот. И преди бях играл тази странна компютърна игра, но никога не бях изпитвал нещо подобно.
Алекс също свали шлема и се ухили:
— Почти се справихте.
— Казах ти, че е добър — обърна се Рейчъл към мен. — Хареса ли ти, Алекс?
— Не беше никак зле. Тази специално ми допада. Бягането е особено реалистично. Да, беше много добре. Мога ли да си я запазя?
— Разбира се — отвърна тя.
Останахме при него целия следобед и си тръгнахме едва към седем. Отидохме направо на събирането у Дейвид Бейкър.
— Господи! — възкликнах, когато вече бяхме в колата. — А е толкова млад! Сигурно е ужасно за него. И за теб.
Рейчъл кимна.
— Правя каквото мога с виртуалната действителност. Надявам се да му помага.
Аз също се надявах.
Квартирата на Дейвид Бейкър се намираше в една елегантна част на единбургския Ню Таун. Беше единият от двата апартамента на втория етаж на едно импозантно викторианско здание.
— А, вие значи идвате заедно — подхвърли Дейвид, когато ни отвори. — Влизайте, влизайте. Какво ще пиете?
Уили вече беше тук, а също и две жени, които не познавах.
— Нека ви представя — каза Дейвид. — Това е Ани Грейнджър… — Кимнах на слабата жена с очила и лукава усмивка, седнала до Уили. — А това е съпругата ми Пат.
Тя беше висока жена с дълга червена коса и зелени очи. Носеше дълга пола и риза от синя коприна върху бяла фланелка с къси ръкави. Никакъв грим. Изобщо не отговаряше на представата, която си бях изградил за съпругата на Дейвид Бейкър.
— Здравейте — подаде ми ръка тя. — Дейвид ми е разказвал много за вас. Съжалявам много за брат ви.
— Благодаря ви — отвърнах.
Тя целуна Рейчъл по бузата и двете се заприказваха като стари приятелки.
Разговарях с Дейвид, Уили и приятелката му Ани. Тя притежаваше малко изкривено чувство за хумор и обичаше да се присмива на Уили.
По време на вечерята седях до Пат.
— Как ви допадна налудничавият свят на виртуалната реалност? — запита ме тя.
— Стимулиращо — отвърнах с усмивка.
— Така си и мислех. Дейвид ми е разказвал малко за нея, макар че никога не съм използвала някоя от машините ви. — Потрепери. — Брр, струва ми се доста страшничко! Направо ми настръхва кожата.