— Дейвид харесваше ли брат ми?
Пат не ми отговори веднага и за момент си помислих, че съм отишъл твърде далеч.
— Харесах го още в момента, когато се запознахме. В действителност вие двамата доста си приличате. — Замълча, после ми отговори, подбирайки внимателно думите си. — Мисля, че Дейвид го уважаваше. Той смяташе, че Ричард щеше да постигне целта си, изискаше да бъде с него до края. Дейв пое голям риск, като дойде на работа във „Феър Систъмс“. С опита си от Ай Би Ем и научната си степен лесно можеше да си осигури място в много по-престижна компания. Но аз мисля, че за него „Феър Систъмс“ беше като билет за спечелването на милион или два. И той щеше да се ненавижда, ако изтървеше тази възможност.
— Надявам се да е прав — казах.
Пат отпи глътка вино.
— Да ви кажа честно, не ме интересува.
Тя понижи глас:
— Когато Дейв иска нещо, винаги го постига. Той е най-упоритата личност, която някога съм познавала. Предполагам, че това беше една от причините да се влюбя в него.
— Това предупреждение ли е? — запитах.
Тя не отговори на въпроса ми и се обърна към останалите:
— Някой да иска допълнително?
Пътувахме обратно към Гленротс. Ани бе успяла да склони Уили да отидат в някакъв клуб в Единбург.
— Чу ли какво ми каза Пат? — запитах Рейчъл. Тя бе седяла срещу мен и бях сигурен, че през цялото време е надавала ухо.
— Аха.
— Чудя се защо ли ми разказа толкова много за Дейвид.
— Не знам. Винаги ме е удивлявала нейната откритост.
— Но става дума за съпруга й!
Рейчъл въздъхна:
— Двамата са поели в различни посоки. Тя никога не е показала, че това я тревожи, но аз се обзалагам, че е така. Смятам, че тя не се доверява напълно на съпруга си и искаше ти да го разбереш.
— Знаеш ли за какво са се карали Дейвид и Ричард, преди да загине?
— Не. — През годината имаше няколко сериозни сблъсъка между двамата. И в деня преди смъртта му вдигнаха голям скандал. Чуваше се из цялата фабрика. Дейвид излетя като ураган от кабинета му. Той твърди, че спорът бил за начина на работа във фирмата. Казва, че искал да намали цените, но Ричард отказал.
— И ти не му повярва?
— Не. Искам да кажа, че е твърде възможно спорът им да е бил относно стратегията на ценообразуването. Но Ричард едва ли би реагирал по този начин по този повод. Това просто би бил един от периодичните проблеми, които той спокойно би анализирал и решил. Не, сигурна съм, че е имало и нещо друго.
— Но нямаш представа какво?
Тя поклати глава.
Стигнахме до Гленротс. Квартирата на Рейчъл заемаше горния етаж на една сива къща на тераси.
Тя излезе от колата.
— Благодаря ти, че ме докара.
— Рейчъл! — извиках след нея. Тя се обърна. — Благодаря ти, че ме заведе при Алекс.
Тя се усмихна и влезе в къщата.
Прекарах неделя сам в спокойното шотландско рибарско селце. Когато седях във всекидневната на брат ми и четях за компютрите и виртуалната реалност, усещах присъствието му зад гърба си. Чувството не беше неприятно, всъщност му се радвах по един горчиво-сладък начин. Усещах го далеч по-близо до мен от всеки друг момент, след като бе загинал. Макар и да живеех в къщата му, все още се чувствах като гост. Спях в малката стаичка на гърба на къщата, като си бях пренесъл няколко от вещите на Ричард.
Следобед прекосих моста и отидох в малкия църковен двор, където щях да го погреба. Прекарах час в него, като се вслушвах в шума на реката и долавях под краката си стаената мощ на Северно море. Жълтите нарциси вече вехнеха, но дърветата напъпваха.
Сега отново бях сам, но вече не усещах присъствието на брат си. И страхът отново ме бе сграбчил.
— Здравей, Ричард — прошепнах аз. — Добре ли си, където и да се намираш? — Чувствах се глупаво да разговарям с него, но някак си това ме успокояваше и ми помагаше. — Липсваш ми. Иска ми се да можеше да се върнеш. — Опитвах се да говоря с нормален глас, да сдържам сълзите си. — Какво мога да направя за теб, Ричард?
Но още докато задавах въпроса, вече знаех отговора. Бях длъжен да открия убиеца му и той да си получи заслуженото. Трябваше да се грижа за „Феър Систъмс“ заради Ричард.