Основната сделка беше проста. Щяхме да лицензираме софтуера си за симулационен мениджмънт Феър Сим 1 на „Онада Индъстрийз“, за да разработват игри с виртуална реалност за развлекателната индустрия. За всяка предадена от тях игра щяхме да получаваме авторски процент. Отпих от силното черно кафе и отново погледнах часовника. Девет без десет. Представителите на „Онада“ щяха да бъдат тук след петнадесет минути. Продължих да чета.
Изведнъж вниманието ми беше привлечено от едно изречение. Препрочетох няколко пъти параграфа. Текстът изобщо не ми се понрави.
Съгласно договора трябваше да предоставим изходния код за Феър Сим 1 на „Онада Индъстрийз“.
За мен това беше огромна грешка. Връчехме ли им веднъж кода, тогава силата преминаваше на тяхна страна. Много скоро те щяха да изобретят малко по-различен от нашия код и мястото ни от този момент нататък вече щеше да бъде в историята. Изходният код представляваше пълният обем знания на „Феър Систъмс“ за изграждане на виртуални светове. Това беше сърцето на компанията. А ние щяхме да им го поднесем на тепсия.
Девет без десет. Взех документа и се запътих към кабинета на Дейвид. Нямаше го. Обадих се на Сюзан.
— Да си виждала Дейвид?
— На работа е — отвърна тя. — Видях го само преди половин час. Не е ли в кабинета си?
— Не. Можеш ли да се опиташ да го откриеш? Трябва ми спешно.
Върнах се на бюрото си и зачаках, като нетърпеливо барабанях с пръсти по писалището. Какво ли беше замислил Дейвид? Дали нарочно не ми беше дал договора в последния момент с тайната надежда да не забележа клаузата? Или просто се обаждаше параноята ми? Дали не беше всъщност това един почтен начин за достъп до пазара на развлекателната индустрия? За известно време, може би. Но не и в крайна сметка.
След малко той влезе в кабинета ми. До девет оставаха две минути.
— Сюзан е изпратила съобщение по електронната поща в цялата фабрика да ме търси. Какво става?
— Току-що огледах това — казах аз, като размахах проектодоговора.
— И?
— Според него ние издаваме изходния код за Феър Сим 1. Не можем да го направим.
— Ние не го издаваме, ние го продаваме — обясни Дейвид търпеливо. — За него ще получим голям авторски хонорар. В търговско отношение това е голяма сделка.
— Но тогава „Онада“ ще разполага с всичките ни знания за виртуалната реалност. Те ще са в състояние да го използват за разработване на свои неща. Ние ще загубим предимството си в технология на виртуалната реалност.
— Виж, Марк, не се тревожи. Ние пак ще си притежаваме кода. Обмислил съм всичко, повярвай ми. Този договор е продукт на шестмесечни преговори и „Онада“ са пратили някаква голяма клечка от Токио да сключи сделката. Вече ни чакат. Няма ли да тръгваме?
Стиснах зъби.
— Дейвид, не ми харесва да се разделяме с изходния код.
Дейвид започна да губи търпение.
— Виж, с Ричард работихме върху договора в продължение на месеци. Тази сделка ще ни оздрави финансово, като едновременно с това ще ни осигури могъщ нов партньор. Не можем да си позволим да пропилеем възможността. — И той излезе от кабинета ми.
Последвах го раздвоен. От една страна, той беше директор на маркетинга и аз би трябвало да му имам доверие. Особено след като беше провеждал тези преговори съвместно с Ричард.
От друга страна обаче, той бързаше, а това никак не ми харесваше.
От едната страна на масата в залата за конференции бяха подредени четирима японци. Тъмносини или сиви костюми, бели ризи, налудничави крещящи вратовръзки със сложни форми от листа, пауни и ярки слънца. Ефектът донякъде се разваляше от това, че и четирите вратовръзки бяха абсолютно еднакви. Протестиращ конформизъм.
Йерархичният порядък стана ясен по време на представянето. „Голямата клечка от Токио“ беше най-дребният и най-възрастният. Той изглеждаше като потънал в полудрямка, докато следеше развитието на нещата иззад тежко надвисналите си клепачи. Не говореше английски. Беше ни представен като господин Акама.
Заместникът му беше доста по-млад от него, около трийсетте. Казваше се Йошики Ишида, но можехме да го наричаме Йоши. Говореше с американски акцент. Обясни ни, че бил кандидат на науките от масачузетския технологичен институт и току-що бил изкарал три години в американския филиал на „Онада Индъстрийз“ в Калифорния. Сега оглавявал представителството в Лондон. Беше твърде интелигентен. Той водеше срещата от тяхна страна, като понякога се обръщаше с бърза и церемониална реч към шефа си, който му отвръщаше с няколко думи и възобновяваше полудрямката си.