Другите двама японци не проговориха и бързо бяха забравени.
Оставих Дейвид да води преговорите.
Той наистина беше добър. Говореше с уважение и без следа от онова покровителствено държане, с което някои западняци се обръщат към японците. Те извадиха проектодоговорите и започнаха да работят по тях.
Трябваше да призная, че бях като зашеметен. И преди се бях сблъсквал с японци на пазарите за облигации. За мен те винаги бяха тъпите момчета с много пари и никакъв разум. Все някой трябваше да купува на максимална цена и да продава на минимална, за да можем ние, останалите, да си заработим надницата, и почти всеки път този, който ни я осигуряваше, беше японец.
Тези обаче бяха различни. „Онада Индъстрийз“ беше японска електронна компания от среден мащаб и като такава беше по-голяма от всяка британска компания в същия ресор. Японците се славеха в областта на електрониката. Трудно беше да се повярва, че веднъж вкопчили се във виртуалната реалност, компания от ранга на „Онада“ няма да издуха като прашинки от пазара всички подобни на „Феър Систъмс“.
А ние всеки миг щяхме да връчим кода на Феър Сим 1 на тези хора.
Но с какво всъщност разполагах аз? Човек на двайсет и осем години, чийто опит във виртуалната реалност се измерваше в седмици, а не в години. Дейвид беше къде-къде по-опитен от мен в тази област. А „Онада“ определено нямаше да са доволни, ако се опитахме да променим условията на така трудно разработения договор. Те можеха да ни бъдат могъщ враг.
И въпреки това открай време бях свикнал да имам доверие на собствената си преценка. Тя ме бе спасила при множество трудни ситуации в „Харисън Брадърс“. Припомних си първите си няколко месеца като борсов посредник. Работех при Гюс, тридесетгодишен мъж, вече легенда на пазарите. Търгувахме „перпетуалс“ или „перпс“. Това бяха плаващи облигации без падеж. Очевидно това не притесняваше инвеститорите, защото те винаги можеха да ги продадат, ако поискаха. Всеки ден се търгуваха обеми от стотици милиони долари от тези облигации и всички ги смятаха за много изгодна сделка. Обаче на мене ми се струваше, че всичко това би имало смисъл, ако всеки път се намираше купувач за тях. Но какво би станало, ако пазарът за перпс внезапно престанеше да съществува? И тогава те нямаше да ни служат за нищо.
Споделих опасенията си с Гюс. Той ми заяви, че аз съм един невеж стажант, и отиде да обядва.
И така, цената на тези облигации започна да пада, макар и постепенно. За Гюс това беше добре дошло. Перпс бяха евтини, тогава ги закупувай на килограм!
Един следобед той позвъни в салона от „Белия кон“, за да ни каже, че ще си пусне компенсация за следобеда. Аз бях разтревожен, перпс отново падаха и ние бяхме затрупани с облигации.
— Купувай — нареди ми той с надебелял език. — Утре сутринта пазарът ще възстанови нивата си.
Не го послушах. Продадох всички перпс, които имахме, пазарът се сгромоляса и никога повече не се издигна. Гюс пощръкля и поиска да ме изрита от работа. Вместо да ме уволнят, ме прехвърлиха в изпълнителния отдел. Седмица по-късно обаче стана ясно, че перпс просто бяха това, което означаваше името им, перпетуалс или плаващи облигации без падеж. Гюс изчезна и Боб Форестър ме назначи на сегашния ми пост.
От тогава се бях научил да се доверявам само на своята преценка. Поех си дълбоко дъх.
— Това нещо не ми харесва — заявих аз, като посочих въпросната клауза.
Това бяха първите ми думи на срещата. Очите на Йоши ме прободоха като копия. Дейвид сърдито ме изгледа. Устните на господин Акама забележимо помръднаха. Запитах се дали наистина не знаеше английски.
— Страхувам се, че „Феър Систъмс“ не ще може да се раздели с кода за Феър Сим — продължих. — Мога ли вместо това да предложа един подобен подход, който използваме с другите си партньори, с които разработваме дизайна на всяко приложение?
Забележката ми определено не беше от изисканите. Дейвид беше прекалено зашеметен, за да каже каквото и да било. За миг изпитах съжаление към него. Беше получил нож в гърба си от своя шеф, пет години по-млад от него, пред самите клиенти. Жестоко. Но не можех да оставя нещата така. А той пък не трябваше да ме форсира по такъв начин.
Йоши не откъсваше очи от мен в продължение на няколко секунди; бузите му постепенно станаха алени. После се обърна към господин Акама и заговори бързо. Той вече беше напълно буден. Говореше бързо и разгневено, като ми пращаше отровни погледи, докато произнасяше речта си. Йоши само кимаше и излайваше по едно „хай“.