Накрая тирадата секна. Йоши се обърна към нас. Бяха му потребни няколко секунди, докато се успокои.
— Господин Акама би искал да ви благодари за отделеното ни време — изрече той с изключителна вежливост. — За съжаление господин Акама смята, че тези преговори са с малка вероятност за успешен край, изгоден и за двете страни. Надявам се, че ще ни извините, но трябва да бързаме, за да хванем самолета.
Японците се изправиха като един, поклониха се и ние ги съпроводихме до черния издължен мерцедес, който ги бе докарал във фабриката от Единбург.
— Какво, по дяволите, беше всичко това? — извика Дейвид, веднага щом лимузината излезе от паркинга. — Мислех, че сме се разбрали да продължаваме напред. „Онада“ щяха да бъдат най-големият ни клиент. Тази сделка щеше да ни носи по два милиона долара всяка година!
— Дадем ли им кода, все едно че им предаваме компанията — произнесох спокойно аз. — Що се отнася до другото, не си спомням да сме се разбирали за каквото и да било.
— Не им ли го дадем, няма да има сделка! — изкрещя той. — Прекарах шест месеца в обработване на сделката! Шест месеца за тоя що духа!
— Ще се върнат. След като искат да изкарат на пазара система за виртуална реалност, а те страшно искат да го направят, ще се върнат. Няма къде другаде да отидат.
— Дрън-дрън нямат! — изрева Дейвид. — Току-що провалихте най-добрата сделка, която някога компанията е имала възможност да сключи! — И той се понесе като буреносен облак към фабриката.
Огледах се. Двама инженери бяха станали свидетели на избухването му. Дежурната на рецепцията само ни гледаше с отворена уста. Нямаше и съмнение, че след броени минути подробностите от спора ни щяха да обиколят цялата фабрика.
Докато се връщах в кабинета си се запитах как ли щеше да постъпи Ричард на моето място.
Внезапно ми хрумна нещо.
— Ричард имаше ли папка за „Онада Индъстрийз“? — запитах Сюзан.
— О, да — отвърна тя.
След тридесет секунди папката беше на бюрото ми. Прегледах последните няколко документа. Имаше чернова от договора с дата 17 март, само месец преди Ричард да бъде убит. Проверих за клауза 4(а), която се отнасяше за кода. Там си беше, оградена с черен молив, с едно дебело НЕ, надраскано в полето с почерка на Ричард. Имаше прикрепен кратък факс от „Онада“, в който се твърдеше, че след като „Феър Систъмс“ не е съгласна с клауза 4(а) от проектодоговора, всички обсъждания се прекратяват.
Бях поразен. Значи още в мига, в който бе загинал Ричард, Дейвид е възобновил преговорите с „Онада“, вмъквайки клаузата, която брат ми бе зачеркнал.
Съжалението, което бях изпитал, че съм го унижил, бързо ме напусна.
15.
В деня на погребението на Ричард слънцето блестеше ярко. Свещеникът беше доволен, че църквата му ще бъде използвана за такъв повод. Оказа се, че брат ми дори се отбивал в нея в неделните дни, което до известна степен ме изненада. Службата беше проста и внушителна, без продължителни излияния. Като гледах към морето, си помислих, че това беше най-подходящото място за Ричард.
Най-после бях успял да убедя съдебния изпълнител да освободи тялото на брат ми. Той бе настоял, че Ричард трябва да бъде погребан, за да може всеки бъдещ защитник на обвиняемия да поиска ексхумация на тялото за едно бъдещо изследване. Мисълта за това не беше особено приятна, но поне беше добре да се знае, че той вече не е в моргата.
Почти не бях вдигал шум около погребението, но въпреки това се бяха събрали петдесетина човека. Разпознах повечето от тях. Дейвид, Рейчъл, Уили, Сюзан и още няколко души от „Феър Систъмс“. Джим Робъртсън също присъстваше, както и сержант Кокрейн. Уолтър Соренсън бе успял да организира пътуване до Британия, което да съвпадне с погребението. За щастие Карън също бе успяла да долети; беше хубаво, че е до мен.
Една личност обаче привлече вниманието ми. По време на службата се опитвах да не му обръщам внимание, за да мога да посветя мислите си на Ричард и паметта му. След това просто нямаше как да избягам.
Баща ми.
Бях потресен от това колко много се бе променил. Косата му беше оредяла и посивяла още повече. Раменете му бяха леко приведени. Лицето му беше покрито с бръчки, изпито и бледо.