— Би имало далеч повече смисъл, ако продадем — казах.
— Във финансово отношение, може би. Но Ричард не искаше да разпродава.
— Знам. Но повярвай ми, „Феър Систъмс“ просто виси на косъм. Може да се окаже, че просто нямаме избор.
— Добре, направи каквото можеш.
— Ще го направя, татко.
— Благодаря ти. — Баща ми отпи от чая си.
Никой от двама ни не каза нищо.
Той се прокашля.
— Искам да ти кажа за майка ти…
— Не сега, татко. Може би след време.
Той ме стрелна с бърз изнервен поглед. Отмести чая си и се надигна.
— В Оксфорд ли се прибираш? — запитах.
— Ще обядваме с Уолтър и си заминаваме.
Можех да го поканя да остане, но нямах желание. А и съпругата му го чакаше отвън. Изпитвах облекчение, че ми беше спестено присъствието й.
Той застана до вратата.
— Радвам се, че си поговорихме днес.
— Аз също.
Дали бях искрен? Не знам.
Той излезе. Две минути след това на вратата се почука. Беше Карън. Изглеждаше мрачна, но очите й бяха сухи.
— Как се справяш? — запита тя, като ме прегърна.
— Чувствам се като във вакуум.
— Как мина с баща ти?
— О, не знам. Очевидно е много разстроен заради Ричард. Тревожи се също така да не разпродадем „Феър Систъмс“. — Загледах се в пода в продължение на минута-две. Карън мълчеше, обвила ръце около шията ми. — Срещата ни протече толкова странно. Отначало всичко беше наред. Но после, когато се замислих за онова, което беше причинил на майка ми… — Прегърнах Карън. — Толкова самотен се чувствам, Карън. Ричард вече го няма, майка ми е починала толкова отдавна, а баща ми… не мога да разговарям с него.
— Би могъл да се опиташ.
— Не — изрекох бързо. — Не мога да го направя. Това би означавало да оскверня паметта на майка ми.
Тя не каза нищо, само положи ръка върху рамото ми.
— Наистина ли ти е наложително да се прибираш още днес следобед? — запитах.
— Да. Съжалявам. Но просто не можеш да си представиш с какъв труд само успях да си взема днес свободен ден. Утре сутринта на всяка цена трябва да съм на работа.
— Добре — изрекох разочаровано.
Соренсън влезе в кабинета ми около два и половина следобед. Карън бе хапнала малко супа с мен за обяд и аз я бях откарал на летището, преди да се върна в Гленротс. Емоционалното напрежение от сутринта не ме напускаше.
Соренсън беше свеж и изпълнен с ведро настроение, сякаш не бе присъствал на погребението на Ричард.
— Как вървят нещата тук?
— Борим се — отвърнах. — Мисля, че се справям с нещата, които вървят достатъчно добре. Вчера обаче си имах разправия с Дейвид.
— Разкажи ми.
Разказах му за срещата с представителите на „Онада“.
— Това ми се струва доста странно — каза Соренсън. — Ти си бил в правото си да спреш сделката, но жалко, че това е трябвало да стане пред японците. Не мога да проумея защо ще му е притрябвало на Бейкър да им дава кода.
— Той твърди, че това е добра сделка и че можем да получаваме по два милиона годишно от нея. Аз обаче проверих архивите. Ричард категорично е отхвърлил клаузата през март.
— Така ли? — запита замислен Соренсън. — Но защо тогава Бейкър е настоявал за това?
— Трябва да призная, че се справи много добре — казах. — Смъртта на Ричард почти не е объркала нещата. Той е събрал много професионално голям списък на клиенти. Работи много усърдно и има отлични резултати.
— Е, тогава не изпускай юздите. Не можем да си позволим да го загубим точно в този момент.
— Ще се опитам.
— Полицията открила ли е нещо по смъртта на Ричард?
— Не. Макар че задават много въпроси.
— Знам — каза Соренсън. — Накарали са дори ФБР в Чикаго да проверят дали наистина съм говорил онзи ден. Поискали са от борсовия ми посредник регистъра на сключените сделки. Разбира се, че не са открили нищо. — Той се надигна. — Справяш се добре. Дръж така. И ми се обади или ми изпрати съобщение по електронната поща, ако имаш нужда от някаква помощ.
На следващата сутрин извадих един сив костюм на сини тънки райета. Поколебах се и го огледах срещу светлината. След малко го пъхнах обратно в гардероба, като си сложих памучни панталони и една дебела ежедневна риза вместо костюм. Просто не исках да приличам на Дейвид Бейкър.