Съпроводихме го до пропуска. Той се спря.
— Одеве минах през някаква демонстрация отвън.
Аз се напрегнах.
— Крещяха нещо за някакво хлапе, което се убило, след като играло на машина с виртуална реалност. Знаете ли за това?
Кимнах.
— Нямат доказателства, че виртуалната реалност е причина за смъртта му.
— Добре — каза той. — Защото ако имат, това ще хвърли сериозно петно върху репутацията ни, не мислите ли?
И с тези думи излезе.
— Фу! — избухнах аз. — Тоя човек да не е луд?
— Нещо такова — каза Рейчъл. — В бранша се чудят само дали е освидетелстван или не. Той обаче не пуска психиатър да припари до него и на километър.
— И какви бяха тия глупости за Сун Дзъ?
— Карл винаги успява да се докопа до всички нови авангардни идеи. Работи в Ню Йорк, но се изживява като предприемач от Силициевата долина. Въпреки всички тия изпълнения обаче винаги довежда нещата до успешен край.
— Вярвам го. Ще плати ли?
— Да, ще си плати. Всичко върви по плана.
— Добре. Виж, Рейчъл, каквото и да представлява този проект „Платформа“, моля те, нека няма издънки.
— Няма да има издънки — обеща тя.
Прибирах се уморен вкъщи. Уморен и разтревожен. Демонстрацията пред фабриката и последният срив в цените на акциите едва ли можеха да се нарекат добри новини. И макар Дженсън да изглеждаше решен да вложи ресурси в един масов пазар за системи и продукти с виртуална реалност, все още продължавах да се чувствам като глупак след срещата. Какъв беше този проект „Платформа“, по дяволите?
Вече се здрачаваше, когато стигнах улицата на Къркхейвън и кея. Паркирах колата и излязох. Заключих и започнах да търся по джобовете си ключовете за къщата.
Зад мен се чуха бързи стъпки. Обърнах се тъкмо навреме, за да видя как някакво тъмнокафяво тяло се хвърля срещу гърдите ми. Бях отхвърлен към стената на къщата, а оттам се стоварих върху настилката, останал без въздух. Докато се гърчех на земята в усилията си да глътна въздух, до ушите ми се разнесе гърлено ръмжене и горещ дъх ме облъхна. Вдигнах глава.
В лицето ми се бяха заврели зъби, провесен език и обилна слюнка. Застинах напълно неподвижен, като се опитвах да се овладея.
— Ханибал! Стоп!
Не можех да откъсна очите си от кучето, но разпознах гласа на Дуги.
— Ставай, Феърфакс! — каза той и аз усетих силен ритник в ребрата си.
Успях да се изправя.
Кучето не мърдаше от мен.
Дуги посочи към слабините ми.
Песът се приближи с муцуна само на сантиметри от панталоните ми и започна да ръмжи по-силно. Слюнката му закапа по коленете ми. Дръпнах се колкото можех по-близо до стената и протегнах ръце пред себе си да се защитя.
— Не прави това! — изкрещя Дуги. — Ще загубиш пръстите си!
Бавно спуснах ръце.
— Днес видя демонстрацията — каза той.
За миг откъснах очи от кучето, за да му хвърля един поглед. Олюляваше се, гласът му бе спокоен, но заплашителен.
— Виртуалната реалност трябва да бъде спряна и ние ще го постигнем на всяка цена.
Кучето изръмжа. Погледнах надолу. От отворената му паст се стичаше слюнка.
— Сега вече някои хора ще пострадат. „Феър Систъмс“, например. Ние ще унищожим компанията. Разбираш ли?
Не казах нищо. Не откъсвах очи от кучето.
— Така че, ако бях на твое място, щях да зарежа всичко и да си плюя на петите. И не си помисляй да търчиш в полицията и да плачеш за това, ясно ли е?
Не го гледах, така че ударът му ме свари съвсем неподготвен. Беше бърз, точно в слънчевия сплит. Още веднъж рухнах на земята, но този път вече не можех да дишам. Пред очите ми причерня.
Когато се посъвзех, вдигнах глава и зърнах Дуги да се отдалечава по пътя; Ханибал ситнеше до него.
16.
Сутрешните вестници споменаваха за демонстрацията, но новината не бе на първа страница. Бяха внимателни с твърденията на Дуги. Подобно на Ройтер те говореха за „непотвърдени сведения“. Във „Файненшъл Таймс“ имаше малка статия. Според Сюзан в „Скотланд Тудей“ — регионалната информационна програма, имало материал. Тя каза, че сблъсъкът ми с „тоя Дуги“ бил доста драматичен. Явно сред служителите на компанията той не се ползваше с добро име.
Около единайсет в кабинета ми влезе Рейчъл.
— Тази сутрин изглеждаш далеч по-добре — забелязах.