Тя се усмихна.
— Изумително е какво могат да направят дванайсет часа сън. Видя ли вестниците?
— Да. Не е добра реклама, нали? И все пак можеше и да е по-зле. Те поне не твърдят, че историята е достоверна.
— Аха. Чудя се защо ли Дуги не им е показал писмото.
— Ти не вярваш на историята, че семейството на момчето искало да остане анонимно?
— Дрън-дрън.
— Знаеш ли, снощи го видях.
— Къде?
— Пред Инч Лодж. С кучето му. Каза, че щял да унищожи „Феър Систъмс“. Каза ми да се връщам в Лондон.
— Че защо ти е да се връщаш в Лондон?
— Двамата с кучето си бяха доста убедителни.
— О! — Рейчъл присви очи. — Каза ли на полицията?
— Той ме предупреди да не го правя, но аз не го послушах. Тази сутрин се срещнах със сержант Кокрейн. На Дуги ще му се види тесен светът. Но тъй като нямаше никакви свидетели, те не могат да го накажат реално. А и според Кокрейн Дуги умирал да го разпитват полицаи. Това един вид го узаконявало като истински революционер. Очевидно е спец по правата си. А и на кучето си.
— Няма ли да го послушаш поне веднъж?
— Не — ухилих се аз. — Не обичам да ме заплашват.
— Добре. Но внимавай. Човек никога не може да е сигурен с Дуги.
— Ще внимавам, не се тревожи.
Появи се Сюзан.
— Карл Дженсън пак е тук. Иска да ви види.
— Дженсън ли? — Обърнах се към Рейчъл. Тя вдигна рамене. — Добре, изпрати го горе. Можеш ли да останеш, Рейчъл?
След минута Дженсън нахлу в кабинета ми.
— Здравейте, Марк, Рейчъл. Как е?
Посочих му стола, но той не седна.
— Това ми харесва — заяви, сочейки виртуалния прозорец. — Виждам, че слънцето пътува по небето в зависимост от часа. Но дали денят намалява през зимата?
Нямах представа.
— Не — отвърна Рейчъл.
Дженсън кимна на себе си.
— Добре. Трябва да си взема един такъв прозорец.
Той седна и се приведе напред.
— Тревожа се за компанията ви, Марк.
— О, така ли?
— Да. Скоро ще станете наши основни доставчици. А ние трябва да сме сигурни, че ще ви има и през следващото десетилетие. Ще ви има ли?
Ето го въпросът, който не ми бе давал и миг покой след смъртта на Ричард.
— Ами тази сутрин преглеждахме документите с Уили Дънкан, нашият финансов директор, и…
— Не ме интересуват никакви такива.
— Така мисля.
Очите му се забиха в мен.
— О, така ли? Е, аз пък си мисля, че може и да ви няма. Виждал съм доста компютърни компании да фалират, а вие показвате всички признаци за това. Срив на цените на акциите, опасност от съдебен процес, слухове за укривания, основателят, заменен от финансов изпълнителен директор. Всичко това ми е толкова познато.
— Мога да го обясня — запротестирах аз. — Едва ли имате право да ни обвинявате за смъртта на Ричард. В техническо отношение нещата се развиват бързо…
— Дрън-дрън — изсумтя Дженсън. — Вие сте тръгнали нагоре по реката без гребла и двамата го знаем много добре. Не можете да се справите със ситуацията. Вие самият вчера ми казахте, че ви е много трудно да ръководите „Феър Систъмс“.
Целият пламнах. Ако целта му беше да ме ядоса, той наистина успяваше. По-страшното обаче беше внезапното чувство на паника, което ме сграбчи. Канеше се да ни отнеме контракта за проект „Платформа“. А без него ние определено бяхме загинали. Хвърлих поглед към Рейчъл. Даже и тя беше разтревожена.
— Не се тревожете, ще ви оставя проекта „Платформа“ — каза Дженсън. — Мисля си обаче нещо друго. Дали няма да е най-добре, ако задържа плащанията на авансовите вноски до септември.
За нас беше невъзможно да чакаме до септември. Припомних си цифрите, които двамата с Уили бяхме разглеждали рано сутринта. В края на юни компанията оставаше практически без пукнат петак.
— Господин Дженсън — започнах аз. — Знаете колко са важни паричните постъпления за една малка разрастваща се компания като нашата. Ще бъде истинска катастрофа, ако не получим навреме парите, които ни дължите. Това ще бъде нарушаване на договора и може да ни се наложи да прекратим изцяло работата по проекта „Платформа“. — Разбира се, нямах си и представа за какво ставаше дума в проекта, но бях длъжен да блъфирам.
— Хей, момче, ще завършите работата по проект „Платформа“, или няма да имате никакво бъдеще.