Обърнах се и отидох при бюрото си. Ед се мъчеше да стане незабележим до мен.
Етиен напусна залата и Грег дойде при нас.
— Оная сделка май не се разви според очакванията, а?
— Разкарай се — казах.
Той се облегна на бюрото ми.
— Как я караш, приятел?
— Бил съм и по-добре — промърморих.
— Как са нещата в Шотландия?
— Не са много добре. Мисля, че май ще ми се наложи да продавам „Феър Систъмс“.
— Много лошо — забеляза Грег. — Означава ли това, че скоро пак ще бъдеш сред нас?
— Така предполагам.
— Добре. Липсваше ни много. — Той кимна към Ед. — Това момче се справяше добре. Съжалявам, че не успях да спра Етиен. Но Ед ме насочи към няколко страхотни възможности с онази машина „Бондскейп“.
— Браво на теб.
— Не, наистина. Той се справи добре. — И след тези думи Грег се запъти към автомата за кафе.
— Добре, признавам, че направих грешка — обърнах се аз към Ед. — От сега нататък не сключвай никакви сделки без първо да ме известиш, ясно ли е?
— Ясно.
— И така, какво ще правим сега? — запитах. — Сделката с покупко-продажба на десетгодишни и двугодишни облигации вече няма кой знае колко хляб и едва ли има смисъл да се връщаме на нея. Но аз съм решен да си върнем парите, които изгубихме миналия месец.
— Имам идея — произнесе той, като ме гледаше напрегнато.
Отпуснах се. Грег имаше право. Ед беше умно момче. След като имаше добра идея, не исках да го плаша.
— Добре, да я чуем — изрекох окуражително.
— Виж това. — Посочи към шлема за „Бондскейп“, който беше до него. „Бондскейп“ сега беше постоянно инсталирана на бюрото му, с което значително допринасяше за увеличението на и без това съществуващия хаос.
Преместих си стола до неговия и сложих очилата. Озовах се сред света на „Бондскейп“ от търкалящи се зелени хълмове и разхвърляни здания. Имаше нещо едновременно възбуждащо и стряскащо в нея. Възбудата идваше от факта, че човек се чувстваше буквално обграден от милиардите на световните финансови инструменти. Страховитите размери и могъщество на глобалните световни пазари притискаха отвсякъде човек. Когато пазарите се раздвижваха, това беше наистина страховита гледка, сякаш плъзгащите и изникващи или потъващи сгради навред можеха да се стоварят всеки момент върху човек.
Но в дни, спокойни като днешния, сградите блестяха миролюбиво под виртуалните слънчеви лъчи, изтягайки се върху полегатите склонове на хълмовете. Орелът лениво се рееше над тях.
Намирах се в подножието на една много висока сграда, обградена от множество ниски. Над всяка от тях се развяваха италиански знамена. Високата сграда покриваше една голяма площ. Това предполагаше голяма италианска правителствена емисия с далеч по-голяма доходоносност в сравнение с другите подобни такива.
— Това са ССТ от август нула първа година — каза Ед.
Облигациите, за които говореше той, бяха Сертификати ди Кредито дел Тезоро с падеж август 2001 година. Бяха изцяло гарантирани от италианското правителство.
Проверих покрива на сградата за доходоносността.
— Два и половина процента над лондонския междубанков лихвен процент по предлагани кредити! Това е смешно — казах аз. Два и половина процента означаваше, че е възможно да се вземат пари на заем, да се закупи тази облигация и с един малък риск да се направи печалба от два и половина процента, което технически се наричаше „безплатен обяд“.
Свалих шлема.
— Защо са толкова евтини?
— По много причини. Италианците току-що са решили да обложат с подоходен данък ССТ, така че всеки се отървава от тях. След това, понеже са много умни, италианското министерство на финансите решава да пусне на пазара най-голямата емисия ССТ до този момент.
— И се оказва неуспешно?
— Пълен крах. На цена деветдесет и пет са, а трябва да се търгуват на деветдесет и осем.
— Къде е засечката?
— Няма — отвърна просто Ед.
Прекарах цял час в подробното разглеждане на облигациите заедно с него. Той беше прав. Нямаше никаква засечка.
Така че закупихме сто милиона долара ССТ и аз заминах за Шотландия.