— Обичаше ли го? — запитах.
Тя ме гледа втренчено в продължение на няколко секунди. Не беше изненадана от въпроса ми. Знаех със сигурност, че беше нещо, над което си беше блъскала главата през онези безкрайни нощи.
— Не знам. Не знам какво представлява любовта. А ти знаеш ли?
Дали знаех? Разбира се, че знаех. Обичах Карън, нали? Нали? Не бях сигурен.
Следващата ми мисъл беше за Ричард.
— И аз го обичах — казах.
Тя ме дари със слаба усмивка. Признание, че ме разбираше. Че уважаваше правото ми да обичам брат си.
В следващия момент лицето й помръкна. Тя си пое дълбоко дъх.
— А сега ми говориш за продажба, искаш да продадеш всичко, за което той работеше. Това е все едно да го убиеш отново, не виждаш ли?
— Разбирам — казах. — Но не мога да направя нищо.
— Не, ти не разбираш.
Това ми причини болка, но аз не исках да споря. Повдигнах рамене.
Очите й се спряха върху моите. Тя обмисляше нещо. След малко стигна до решение.
— Ти не разбираш, защото не знаеш какво представлява проектът „Платформа“. — Изправи се. — Ела.
Тръсна косата си, приглади блузата си, изправи рамене и излезе. Последвах я.
Прекосихме залата до вратата с табелка: „Проект Платформа“. Извади обикновен ключ и отвори. Повдигнах вежди.
Тя ми отправи измъчена усмивка.
— Момчетата там могат да се вмъкнат буквално във всяка една система с достъп известен на човека. Но никой от тях не е ключар.
Залата беше малка. Имаше една работна станция „Силикон Графикс“ и два персонални компютъра „Дженсън“. И трите имаха включени виртуални очила към тях. Виждаха се също така и следи от навиците на Рейчъл — празна бутилка от вино, пълен пепелник. На едната стена имаше голяма бяла дъска, изписана с нейния дребен красив почерк. Беше работният план за проект „Платформа“.
Седнахме. Рейчъл включи един от персоналните компютри „Дженсън“.
— Пробвай с това — каза ми тя, подавайки ми виртуалните очила, като добави към тях и един жезъл.
Сложих очилата. Озовах се в покрит с плюш кабинет. Рейчъл седеше срещу мен пред добре полирана махагонова маса. Зад нея се разкриваше страхотна гледка на модерен град под безоблачно небе.
— Здравей — каза тя. Изображението й беше много добро, почти колкото фотография. Движеше се съвсем естествено. — Макар в действителност да седя до теб, във виртуалния свят бих могла да се намирам на стотици километра от теб. — Усмихна се. — Двамата с теб можем да си работим у дома и да ни се наложи да разговаряме. Така бихме могли да се срещнем, без дори да се налага да напускаме домовете си.
— Не можем ли просто да си поговорим по телефона?
Тя се усмихна.
— Можем, но така е по-добре. Езикът на тялото е всичко при един социален контакт. Сензорите във виртуалните очила могат да улавят изражения, които често се дублират върху виртуалното изображение, което виждаш пред себе си. А и освен това срещите са по-добри от разговори по телефона, когато в тях се налага да участват повече от двама души. Нека да се включи и Кийт и аз ще ти покажа какво имам предвид.
Тя направи пауза и няколко секунди по-късно той влезе във виртуалната зала в униформата си от черни джинси и фланелка с къси ръкави.
— Здравей, Рейч, какво става? — Веждите му се повдигнаха, когато ме видя. — Кой е този?
— Марк — отвърна Рейчъл. — Не се тревожи, наложи се да му кажа за проект „Платформа“.
После се обърна към мен.
— За нас ти изглеждаш като Мел Гибсън. Затова и Кийт не можа да те познае.
— Мел Гибсън ли?
— Да. Според нашите представи той е истинският мъж. Аз го избрах. Щом тялото ти бъде описано картографски, вече ще си бъдеш самият ти във виртуалния свят. Разбира се, нищо не може да ти попречи да си избереш напълно непознат образ, стига да искаш. Ще забележиш, че Кийт е успял да стане малко по-мускулест.
Наистина беше така. Мършавата фигура на Кийт беше заякнала. Разсмях се.
— Така, а сега нека поразгледаме някои сметки заедно. Скучна работа, но какво да правим, на хората им се налага да го правят всеки ден в реалния свят. — Тя измъкна лист хартия изпод масата и ми го подаде. Беше една от прогнозите на Уили. — Виждаш ли това число тук? — запита тя, сочейки паричния баланс. — Опитай се да го промениш.