Не можах да сдържа усмивката си.
— Кажи ми сега.
— О, да. И така, вчера сутринта кацнах в Лос Анджелис. Джонатан Бърджи е от Санта Моника, което е доста близо до летището. Родителите му живеят в едно хубаво кварталче на средната класа. Заварих и двамата у дома. Бърджи навремето бил учител, но бил принуден да се пенсионира, когато получил травма при едно убийство в класната стая. Каза, че получил обезщетение. Очевидно детекторът за метални предмети не успял да регистрира наличието на пистолета, който момчето внесло в училище.
— Сигурно е подал иск за обезщетението?
— Предполагам, че го е направил — изрече замислена Рейчъл. — Но той твърди, че синът им цялата онази вечер бил играл на нашата система за виртуална реалност в развлекателния център. Когато се прибирал с мотоциклета си, се блъснал в едно дърво.
— Имаше ли някакви доказателства, че машината има нещо общо с нещастния случай?
— Не съвсем. Едно от момчетата, което било с него, каза, че на излизане от залата с игрите изглеждал замаян. Един от служителите на развлекателния център твърди, че видял Джонатан да залита малко преди да се качи на мотоциклета.
— Възможно ли е да е бил пиян?
— Очевидно не. По тия места не сервират алкохол.
— Тогава какво се е случило?
— Ами Бърджи ми каза, че познавал един добър адвокат, който ни написал писмо. След една седмица обаче се появил друг адвокат на име Тод Съдърланд и заявил, че представлява „Феър Систъмс“. Притиснал го да оттегли иска си. Казах му, че не познаваме никакъв Тод Съдърланд. Запитах го какъв натиск му е оказал. Той не искаше да ми каже. Добави обаче, че двама от лигата „Прекрасният стар свят“ непрекъснато се мъчели да го убедят отново да заведе дело.
— От лигата? Е, да, не е изненадващо, че са тръгнали по следата на писмото. Но как ги е принудил Тод Съдърланд да оттеглят иска си?
— Мисля, че го разбрах, само че по-късно — каза Рейчъл. — Това, което наистина ме притеснява, е, че нашите системи представляват заплаха за здравето и безопасността на хората. След всички изпитания, които сме провели, не би трябвало да има такъв проблем.
— Съвсем вярно.
— И така, в един местен магазин запитах къде се намира най-близкият колеж. Посетих го в обедната почивка, измислих си някаква история и се смесих със студентите. Запитах за Джонатан. Не ми трябваше много време, за да разбера; историята се бе разнесла из цялото училище. Той обожавал да играе игри във виртуална реалност всеки път, когато бил дрогиран до козирката.
— Разбирам — казах. — И значи този тип Съдърланд открил, че Джонатан Бърджи бил под влияние на наркотик, когато катастрофирал с мотоциклета си, и казал това на баща му?
— Така предполагам — отвърна Рейчъл.
— Бедното момче — казах.
— Кой, таткото ли? Да, той направо изпадна в гняв. Почувствах, че не му е времето да го разпитвам подробно.
— Това обяснява защо Дуги не бърза да публикува писмото. И защо никога не иска да съобщи подробности на журналистите. Те бързо биха открили какво се е случило всъщност.
— Точно така. Но Дуги залагаше на това, че Ричард няма да разбере цялата история. Той блъфираше. Вместо да публикува веднага писмото и да ни дискредитира, той се е надявал да го използва срещу Ричард. И после срещу теб.
— Но не стана.
— Да. Така че всичко, което може да направи, е да подхвърля различни подмятания, но без да ги подкрепя с доказателства.
— А как можем да открием този Тод Съдърланд?
— Това го свърших — ухили се широко Рейчъл. — Струваше ми се, че и преди бях чувала това име. Вчера разговарях с Дейвид и той потвърди, че Съдърланд вършел някакви юридически услуги на един от клиентите ни.
— „Дженсън Компютър“?
— Не. „Онада Индъстрийз“.
— „Онада“ ли? — поклатих глава. — Това просто не се връзва.
Наближавахме Гленротс, но още не ми се искаше да се разделям с Рейчъл. Имаше толкова много неща, за които исках да разговарям с нея.
— Имаш ли нещо против да пием по нещо? — запитах.
— Че кога съм имала?
— Знаеш ли някое добро заведение наоколо?
Тя избра една приятна кръчма с градина и аз поръчах бира за мен, а за нея чаша червено вино. Седнахме на една външна маса с дървени пейки. Бирата беше добра.