Поседяхме в мълчание. Беше топла вечер и масите бързо започнаха да се заемат. Внезапен вятър завъртя хартиените салфетки във въздуха и разроши косата на Рейчъл. Докато я отмяташе от очите си, тя ми се усмихна. Загрижеността й за мен беше затрогваща. Започвах да свиквам с компанията й. Дори ми беше приятна.
Замислих се за Ричард и Рейчъл. Струваше ми се, че я беше споменавал преди. Чудех се дали е разбрал каква изключителна жена е тя.
Изведнъж изпитах желание да науча нещо повече за живота й. Запитах я за семейството й. Тя с радост заговори:
— Израснах в Хилхед, едно „чудно“ кътче на Глазгоу. Родителите ми преподаваха физика и математика в местното училище. Бях дете за пример, докато не навърших тринадесет. После изведнъж пропаднах.
— Била си доста малка, не мислиш ли? — запитах.
— Не и в Глазгоу, там не си малък на тия години. Бягах от часове, пушех, пиех. Докато стана на петнадесет, вече вземах наркотици. Получих пет оценки 0, но това беше само защото майка ми ме помоли да се явя на изпитите. — Рейчъл пресуши чашата си.
— На шестнадесет си биех хероин. Инжекции. Правих го два пъти. Мислех, че е нещо велико. — Тя въздъхна. — И точно тогава най-добрата ми приятелка рухна. Беше вземала хероин близо цяла година преди това. Родителите й я отведоха в клиника. Ходих да я видя. Беше ужасна гледка. Изведнъж ясно осъзнах какво си причинявам. Спрях наркотиците. И започнах да проявявам интерес към часовете по математика. Намирах ги за страхотни. Училището имаше няколко компютъра и аз започнах да се занимавам с тях. Нямах нищо общо с останалите компютърни маниаци, разбира се, но си мислех, че след като са ми интересни, защо да не науча повече за тях? Приятелките ми си помислиха, че съм полудяла. Справих се забележително добре в горните класове, отидох в Единбург да уча компютърни науки и след това се записах във факултета по изкуствен разум. Там се сблъсках с Ричард и виртуалната реалност. Останалото вече ти е известно.
— Какво те накара да го направиш? — запитах очарован.
— Имаш предвид наркотиците ли? — Рейчъл повдигна рамене. — Питала съм се хиляди пъти. Не знам; не че съм ненавиждала родителите си или нещо такова. Просто съм била отегчена, поне така мисля. Училището ми беше скучно, родителите ми — също. Хилхед ми беше скучен. Исках нещо възбуждащо. И да го направя както на мен ми се иска. — Кимна към празната си чаша. — И още не съм се поправила.
— Пиеш много, знаеш ли?
— Аха. И винаги съм го правила. И пия повече, откакто Ричард го няма. Не се напивам. Просто намирам, че алкохолът ме отпуска. Помага ми да прекарам нощта.
Тя забеляза изпитателния ми поглед.
— Прав си, пия прекалено много, пуша много. Не спазвам никакви диети и не спя достатъчно. Ще е истинско чудо, ако прехвърля тридесет и петте. Всъщност не давам пет пари.
— А аз давам — проговорих, без да мисля.
Тя ме изгледа изненадано.
— Искам да кажа, би трябвало да се грижиш повече за себе си.
Тя повдигна рамене.
— Може би.
Настъпи мълчание. После я попитах:
— Имала ли си много приятели?
Тя се изсмя.
— На млади години. Не знам с колко момчета и мъже съм спала, преди да навърша шестнадесет. Имах дяволски късмет да не забременея. Но изведнъж в един момент загубих интерес към това. Имах други неща, за които да мисля. Имаше едно момче Юън в Единбург, но аз бях неуправляема. Той беше прекалено добър.
Не се сдържах и зададох следващия си въпрос.
— А Ричард?
— Ричард… — Тя се усмихна. — Не, между нас нямаше нищо. Връзката ни беше прекалено важна, за да я рискувам с леглото.
За мен това имаше смисъл. Тя беше странна жена, тази Рейчъл.
— А сега ми разкажи за себе си — каза тя.
— Ами, баща ми също е преподавател по математика, макар и в университета.
Усмихна ми се.
— Знам. Ричард ми каза.
Трябваше да се сетя, че той й е разказал всичко за семейството ни. Внезапно проумях, че може да й е разказвал и за мен. Чудех се какво ли й е казвал. Вината започна да се връща. Може би й е разказал за последното ни спречкване. Надявах се да не го е направил. Рейчъл ме наблюдаваше.
— Знаеш ли, доста по-различен си от него — каза тя.
— Какво имаш предвид?
— О, имам предвид, че двамата сте толкова различни. Мисля, че съм в състояние да ви нарека братя, но вие сте нещо повече, не знам, може би повече изпълнени със съчувствие. Вие се тревожите повече за хората.