— Ричард се грижеше за хората, които работеха при него, нали? — запитах. — Мисля, че се тревожеше и за мен.
— Да, той се тревожеше. — Тя се усмихна. — Говореше много за теб. Беше отдаден на работата си. Понякога беше като същински робот.
— Хей, я задръж — запротестирах. — Аз съм търговец на ценни книжа. От мен се очаква да бъда хладнокръвен и безстрастен.
Рейчъл само се изсмя.
Усмихнах се.
— Е, добре, надявам се, че нямаш нищо напротив.
— Не — каза тя. — Харесва ми.
Откарах я в квартирата й в Гленротс. Тя предложи да приготви вечеря и аз приех. Докато се изкачвахме по стълбите, бях обзет от любопитство да видя как живее тази странна жена. Тя веднага се захвана на работа в миниатюрната кухничка и ме покани да разгледам наоколо. И аз разгледах.
Квартирата беше малка: всекидневна, спалня, баня и кухня. Всекидневната беше изпълнена с книги, което много ме изненада. Удивих се кога ли намира време да чете. Бързо ги прегледах. Черните гръбчета от класическата серия на „Пенгуин“ преобладаваха. Имаше също учебници и списания по информационните технологии. Имаше и цял шкаф с поезия. Познавах доста от авторите — Ийтс, Оден, Тенисън, но имаше и три рафта с поети, за които дори и не бях чувал.
До шкафа с книгите върху бюрото беше неизбежният компютър. Стените бяха покрити с репродукции на абстрактни картини.
Върнах се обратно в кухнята. На масата имаше отворена бутилка „Валполицела“.
— Опитай го — кимна към бутилката Рейчъл.
Налях си и усетих как силната тъмна течност сгрява гърлото ми. Зачудих се как ли пие толкова много от това, без да получава главоболие.
Вечеряхме на масичката в един от ъглите на всекидневната. Спагетите бяха добри, а сосът — изненадващо вкусен. Разговаряхме дълго след вечеря, докато летният здрач бавно се вмъкваше в стаята. Тогава я запитах за поетите, които не познавах.
— О, те ли! Всички са американци. Наистина си ги обичам. — Тя леко се смути.
— Никога не бих предположил, че четеш поезия.
— Е, всъщност не чета чак толкова много.
Усмихнах й се.
— Разбира се, че четеш, иначе защо ще ти са всички тия книги. Не се стеснявай толкова.
Рейчъл ме изгледа любопитно и попита:
— Обичаш ли поезия?
— Бих искал. Само че просто не разбирам нищо от нея. Когато я чета, виждам само думите. Кой знае поради какви причини мозъкът ми не различава звуците.
— Тогава трябва да я четеш на глас. Поезията трябва да се слуша, а не да се чете.
— Тогава ми почети — предложих.
— О, не.
— Хайде. Аз ще слушам. Обичам да слушам.
— Добре — отвърна нервно. Отиде до библиотечния шкаф и измъкна две томчета. Сгуши се на дивана и зачете. Седнах на фотьойла и се заслушах загледан в нея.
Поемите бяха на някой си Джеймс Райт. Отнасяха се за прости неща: мъж легнал в хамак, две индиански понита. Рейчъл ги прочете вълшебно. Ниският й дрезгав глас с лек шотландски акцент придаваше особена атмосфера на всяка поема. Определено ги беше чела много пъти, защото внимателният й прочит насочваше вниманието към неща, които един повърхностен читател щеше да пропусне.
След като приключи с Райт, тя избра Лорънс Фърлингети. Спрях да следя думите й, но гласът й ме обгръщаше с меката си пелена. Лицето й блестеше със златистокафявия отблясък на жълтата светлина. Тъмните й очи блестяха. Тънките й изящни ръце от време на време отмятаха кичурите тъмнокестенява коса, които непрестанно падаха на лицето й.
Наблюдавах я очарован.
19.
Вятърът ме блъскаше по лицето, докато гледах как рибарското селище бавно се пробужда. Беше сиво и студено. Остър вятър запращаше вълните към стената на кея. Потреперих и напъхах ръцете си дълбоко в джобовете на якето. Бях уморен и объркан.
Бях се завърнал в Къркхейвън след полунощ и обзет от различни чувства, почти не бях спал. Малко след пет вече не издържах. Станах, навлякох някакви дрехи и минах покрай руините на къщичката за лодки към тясната ивица от пясък на брега.
Предния ден бях прекарал много време с Рейчъл и чувствах, че трябва да я опозная още по-добре. Тя ме очарова. Да прекараш определено време с нея беше все едно да общуваш с друго човешко същество по начин, който беше напълно непознат за мен до този момент. Започвах да осъзнавам факта, че тя беше красива. Това беше красота, ревниво укривана: безформените й блузи, празният поглед на съвещанията, часовете, прекарани зад компютърните екрани. Но докато я гледах предната нощ, открих в нея една красива жена със стройно тяло, водопад от тъмна коса, чиста златиста кожа, широка усмивка и онези тъмнокафяви очи, които излъчваха чувство, разбиране и интелигентност.