Накрая я видях.
— Извини ме — казах на Мадлен и се запромъквах през тълпата към Кати.
Тя говореше с Кеш и още двама-трима души. Спрях за малко и я загледах. Изпитвах възхищение. Пламъкът на жаравата играеше по лицето й, осветяваше усмивката й. Сенките правеха тъмните й очи да изглеждат още по-големи от обикновено. Пробих си път до нея и казах:
— Здравей.
Тя се извърна и ме погледна. За миг усмивката й стана лъчезарна. После страните й поруменяха и тя промълви:
— Здравей.
Последва пауза. Не непременно неловка, просто пауза.
— Сега по-добре ли си? — попитах аз.
— О, имаш предвид след днешния следобед ли? Да, добре съм. Благодаря ти за всичко. — Гласът й ми подсказа, че тя действително го мисли, а не просто проявя на учтивост. Усмихна се.
Огледах гъмжилото от хора под балдахина на нощта.
— Присъствала ли си на нещо подобно преди? — запитах аз.
— Не съм, но навремето посетих Финикс — каза тя. — С автобус. Преди пет години. Бях още студентка, така че не можех да си позволя целия този лукс. Обиколих цяла Америка.
— Сама ли беше?
— Не. С приятел.
Представих си я като студентка да скита в жегите на Аризона. Дънки, фланелка с къси ръкави, дълга коса, завързана на опашка, безгрижна. „Късметлия момче“ — помислих си за приятеля й и изведнъж почервенях. Бях изговорил думите на глас.
Кати се изсмя.
— Не съм го виждала от години.
— Нямаш ли си приятел? Имам предвид сега? — изтърсих аз. Едва след като думите прозвучаха в ушите ми, проумях колко важен е отговорът й за мен. Изпаднах в някакво трескаво състояние, докато чаках да ми отговори.
— Нямам — отвърна тя. — Нямам си никого. — Направи пауза и ме изгледа. — А ти?
Пред погледа ми изникна Деби. Облото й лице, усмихнатите й очи и разговора, който бяхме водили в нощта преди да загине. Този разговор бе отключил нещо в мен. Като мълния бе проблеснало в душата ми, че животът е да го живееш с други хора. А един от тези други можеше да бъде Деби. Макар вече да я нямаше, духът й продължаваше да живее в мен; гласът й сякаш ми нашепваше в ухото да не изтървавам Кати и ме дразнеше за свяна, който изпитвах. Но как можех да обясня всичко това на Кати?
— И аз си нямам никого. — Кати видимо се отпусна при думите ми. Това ми вдъхна смелост и продължих: — И къде още сте обикаляли с автобуса?
Тя ми разказа цялото си пътешествие по Америка и още много други неща. За приятелите си, семейството, университета, любимите книги, мъжете в живота й. Аз също имах какво да й разкажа и продължихме до късно след полунощ. Седяхме на тревата край басейна и гледахме как народът бавно се разотива да спи. Накрая, към два и половина след полунощ, дълго след като вече никой не бе останал край басейна, се надигнахме да се прибираме и ние. Изпитах страх да не разваля всичко, до което бяхме стигнали тази вечер, и само я целунах по бузата, след което се запътих към стаята си, като си тананиках тихичко.
На другата сутрин взех такси до центъра на града, за да не закъснея за срещата с Джак Салмън. Следях от прозореца на колата гората от табели и реклами и окъпаните от слънцето дървени магазини от двете страни на шосето до Финикс и си мислех за Кати, за тъмните й очи и интелигентното лице, излъчващо меко сияние в светлината на звездите, за уязвимостта, която бях усетил в нея, докато седяхме край басейна предната нощ.
Но тя не беше единствената уязвима личност. Аз си бях разкрил душата пред нея и тя можеше да прави каквото си иска с мен. От деня, в който бе загинал баща ми, бях почнал да прикривам чувствата си, да ги бронирам срещу всички външни въздействия, дори срещу душевното заболяване на майка ми. Първоначално се бях научил да канализирам емоционалната си енергия в бягането, а после в търговията с ценни книжа. Сила на волята, желязна решимост и самодисциплина. Това ми беше донесло олимпийския медал. И пак то щеше да ме направи голям борсов посредник.
А сега внезапно осъзнавах, че страшно ми се иска да разхлабя малко тази стоманена хватка, която си бях наложил сам през годините. Това донякъде ме плашеше, но и ме караше да изпитвам приятна възбуда. В края на краищата, защо не? Рискът си струваше. И много исках да разбера докъде мога да стигна.
Но дали тя беше склонна да ме приеме? Залагах много, и ако ме отхвърлеше… Не исках дори и да мисля за това.
Канторите на „Финикс Просперити“ буквално сияеха на слънцето. Изглеждаха построени от същия тип стъкло като онзи, използван в огледалните очила. Гигантският бляскав куб се извисяваше над бъркотията от бетон, чакъл, дърво и прах — основата на съвременния американски град.