Хванах такси до хотела. Преди да изляза, позвъних на Томи в Ню Йорк.
— Радвам се да те чуя — прозвуча гласът му, спокоен както винаги. — Вярвам, че хващаш хубав тен там.
— Ако чуя още само един умник мениджър да ми дрънка за синергично управление и повишаване стойността на акцията, сигурно ще експлодирам — казах аз. — А ти как я караш?
— Засега бездействам. Полицията нещо я мързи да съдейства. А и освен това не е лесно да се добера до папките на Шофман. Но не се тревожи, още не съм се предал. А ти нещо откри ли?
— Да, доста неща. — Разказах му за бъбренето ми с Джак Салмън и откритието ми за същността на „Машината за пари на Чичо Сам“ и попитах: — Дали можеш да ми свършиш една услуга?
— Давай.
— Виж дали можеш да разбереш кой е погълнал „Финикс Просперити“ преди около две години. Платили са четиридесет милиона долара. Някъде в сводките от пресата може да се е промъкнало нещо, въпреки че подозирам, че сделката е сключена тайно. Обзалагам се, че „Блуумфийлд Уайс“ имат пръст в цялата работа. Възможно е да се окаже, че са били съветници или на „Финикс Просперити“, или на купувача. Виж дали не можеш да откриеш нещо за това.
— Малко е рисковано да се ровиш из документацията на корпоративното финансиране. Ако те пипнат, като нищо можеш да отнесеш някоя присъда.
— Знам. Почти съм сигурен кой е купувачът, но ми трябват доказателства. Съжалявам, Томи. Разбирам те добре.
— О, не. Не можеш така лесно да се отървеш от мен. Много си падам по такива разследвания. Ще ти намеря информацията. Къде мога да те открия?
— Ще прекарам два дни в „Таити“ — казах аз. — Там ме търси, желая ти късмет.
Радвах се, че Томи приема всичко като увеселителна разходка. Страхувах се да го товаря с неща, които можеха да се окажат прекалено рисковани, но той имаше искрено желание да помогне. Дадох му възможност да си го върне тъпкано на „Блуумфийлд Уайс“. Те го бяха изритали като мръсно куче. Какво имаше да губи?
Като цяло обаче ситуацията ме тревожеше доста. Който и да стоеше зад всичко това, беше много опасен. Деби и Грег Шофман бяха загинали заради „Тремънт Капитал“. И аз изобщо не се чувствах в безопасност, вървейки по стъпките им. Но въпреки всичко бях научил доста неща. Особено важно бе откритието ми за „Машината за пари на Чичо Сам“. Ако Томи успееше да се добере до нужните ми неща, картината щеше да се оформи цялостно пред очите ми. Засега се справях добре; дори и Хамилтън не би могъл да го отрече. Щях да му покажа, че ненапразно е заложил на мен.
16.
Пътуването ни до Лас Вегас премина повече от луксозно. Ъруин Пайпър бе предоставил частния си самолет за най-важните инвеститори. За моя изненада и аз се оказах сред тях. Джак Салмън и Мадлен Джансен също бяха на борда. Имаше още трима-четирима други инвеститори, представляващи някои от най-големите компании за управление на финансови средства. Кеш и Вайгел също бяха при нас. И Кати.
Кеш беше в стихията си. Самолетът беше оборудван според изискванията на „големите играчи“, които Ъруин искаше да откара до казиното си. Имаше бар с няколко бутилки добре изстудено шампанско. Кеш не губи никакво време и ги грабна, като накара всички ни да си вземем чаши. Само след минути целият самолет жужеше от весели приказки и смях; партито на Кеш беше започнало.
Вайгел с голямо въодушевление се наслаждаваше на колекция порнографски филми, които бе открил на видеокасети, и сега възторжено ги въртеше по портативния телевизор. Кати, която беше настанил плътно до себе си, извърна в отвращение глава към илюминатора.
Аз седях до Мадлен Джансен. Шампанското бързо ни развърза езиците. Мадлен вдигна чашата си.
— Наздраве.
— Наздраве.
Отпихме. Мехурчетата танцуваха покрай устните ми и гъделичкаха носа ми. Пониженото налягане вследствие на височината пенеше шампанското допълнително.
Погледнах през илюминатора безводната аризонска пустиня под нас. В момента прелитахме над верига ниски планини. Пустинята преминаваше в нагънати възвишения, обагрени в кафяво, оранжево, жълто и черно. Скала, камък и сенки, защитаващи от безмилостното слънце. Никъде не се виждаше дори петънце зеленинка. Само една права линия, дело на човешка ръка, разсичаше ландшафта от край до край. Гледана от десет километра височина и от самолет с климатична инсталация на борда, земята под нас изгледаше студена и пуста. Трудно беше да си представим температурите, които властваха долу.