Мадлен хвърли поглед през рамо към мястото, където седеше Кати, и каза:
— Изглеждахте малко притеснен във Финикс.
Бузите ми пламнаха.
— Да, съжалявам много. Бях малко груб, нали? Надявам се да ми простите.
— О, разбира се — засмя се тя.
Бях доста смутен. Очевидно сближаването ми с Кати бе станало достояние на много хора. Но в смеха на Мадлен нямаше никаква злоба или завист.
— Били ли сте преди в Лас Вегас? — запита тя.
— Не, това ще ми е за пръв път. Много съм любопитен да видя как изглежда. А вие?
— Един-два пъти.
— На почивка или като инвеститор?
— Не съм имала случай да ходя там на почивка — отвърна тя. — Но два пъти ми се случи да взема участие при сделки.
— Макулатура?
— Най-вече — каза тя. — Макар че имаме и две дялови инвестиции в казина.
— Наистина ли?
— Да. Всъщност ние притежаваме част от „Таити“.
Най-после! Един човек, който да не прави тайна от това, което притежава компанията му.
— Интересно. Какво мислите за сделката?
Тя ме изгледа развеселена.
— А вие какво мислите?
Размърдах се неловко в креслото си. Тази жена очевидно знаеше много добре какво говори и не исках да се правя на глупак. От друга страна обаче, сделката никога не ми беше харесвала, дори още преди да разбера за съмнителното минало на Пайпър.
— Не познавам много бизнеса с казината, така че може и да сгреша, но се страхувам, че сделката изобщо не ми харесва.
— И защо така? — запита Мадлен. По устните й играеше лека усмивка.
— Не съм убеден, че казината са имунизирани срещу рецесията, особено тези, които са предназначени за семейни празници. При една рецесия малко хора могат да си позволят почивки по такива места, близко е до ума. А във финансовите проекти няма място за свободни маси и стаи.
Тя ме изгледа с явен интерес.
— Продължавайте.
— Е, другото нещо се казва Ъруин Пайпър. Разбира се, той е крупен инвеститор. Но аз придобих впечатлението, че този проект е негов гигантски каприз. Иска да построи най-впечатляващия хотел в света и е готов на всякакви финансови операции, само и само да го пусне в действие. — Въздъхнах. — Работата всъщност е там, че не му вярвам.
Тя ме изгледа твърдо.
— Мисля, че имате право.
— Добре, но тогава защо инвестирате, щом сте съгласна с мен?
— „Амалгамейтид Ветеранс“ инвестира, не аз — изрече тя. — Един от сътрудниците ми предложи тази идея и беше особено настойчив. Много хора напъват здраво за проекта. Това ще бъде едно от най-знаменитите казина в света, а Арт Бъкси е прославен с умението си да пълни залите. Но на мен цялата работа ми мирише. Не мога да посоча нищо конкретно. Просто колегата ми беше много убедителен и накрая склонихме. Пък и сумата не е кой знае каква, само тридесет и пет милиона долара.
— Какво искате да кажете, само тридесет и пет милиона? — удивих се аз. — Та това са страшно много пари за губене.
Мадлен се усмихна.
— Аз управлявам над петдесет милиарда долара. Много е трудно човек да се добере до достатъчно възможности за инвестиране на суми от такъв калибър. Имаме много капиталовложения от порядъка на петдесет милиона всяко или по-дребни проекти като този с „Таити“.
Макар да бях привикнал да боравя със суми от десетки милиони долари, не можех да си представя мащабите на американската застрахователна индустрия. Компании като „Амалгамейтид Ветеранс Лайф“, „Пруденшъл“ и „Етна“ си играеха с ресурси, по-големи от брутните национални продукти на повечето страни в света.
— Каквото и да стане, дори и най-неприятното, това няма да ни събори. Ние осигурихме временно финансиране за строежа на хотела. Емисията от макулатура още ще се пласира на пазара, а ние ще сме си върнали парите, при това с хубава печалба.
— Колко голяма печалба?
— О, трябва да направим 80 процента или някъде там — каза Мадлен. — Не е лошо за инвестиция със срок от година и половина.
Тези 80 процента съответстваха на хвалбите на Джак Салмън, че „Финикс Просперити“ ще удвои капиталовложението си, дори ако вземехме предвид преувеличенията му.
— Защо отивате да видите „Таити“ щом сте уверени, че толкова бързо ще си върнете парите?