Мадлен не ми отговори веднага.
— Не бих искала да ви разубеждавам, но след като вие самият сте достатъчно разубеден, това няма значение. Не съм сигурна, че новата емисия макулатура ще се разпродаде. Мисля, че доста хора ще зададат сериозни въпроси на Пайпър. Ще видим какво ще стане.
Ако инвеститорите знаеха това, което аз знаех за него, определено щеше да му се наложи да отговаря на много сериозни въпроси. А акционерите на „Таити“, от рода на „Амалгамейтид Ветеранс“, нямаше да удвоят парите си, а по-скоро щяха да се разделят с тях.
— Кой още е инвестирал в него?
— Има още една институция, освен самия Ъруин Пайпър — каза тя. — Но нямам право да ви я кажа.
— Случайно да не е една безразсъдно смела кредитно-спестовна банка от Аризона?
— Страхувам се, че не мога да задоволя любопитството ви. Само ще ви кажа, че и тази институция не ми вдъхва никаква увереност, че правим добра инвестиция.
Точно в същия момент от дъното на самолета се разнесе гръмогласният смях на Джак Салмън, провокиран от някаква реплика на Кеш; двамата с Мадлен си разменихме развеселени погледи.
Комплексът „Таити“ бе в един район на три мили от центъра на Лас Вегас, в който са съсредоточени най-бляскавите казина. Човек не можеше да го сбърка с друг хотел. Висока бяла осмоъгълна сграда, побрала в себе си безчет стаи и апартаменти, до която се стигаше по къса улица с редици палми от двете страни. Над входа се вееха огромни плакати, обявяващи Голямото Откриване.
Още при първите си стъпки в хотела човек оставаше без дъх. Фоайето представляваше огромен атриум, издигащ се поне на трийсет метра. Подът беше накъсан на островчета, свързани с подвижни мостчета. Плискаха се солени вълнички. По островчетата бяха разположени множество кресла, подредени в квадрати или правоъгълници, барове, щандове за бърза закуска и неизбежните игрални автомати. Докато крачех сред това подобие на архипелаг, усетих аромат на тропически цветя и лек солен мирис на море. Наистина всичко навяваше представа за Южните морета. Костенурки и риби в ярки окраски се плъзгаха между островите, а под повърхността на водата напираха коралови рифове. В единия край във водата имаше заграждение: остри триъгълни плавници на акули режеха гладката повърхност. Красавици в полички от трева и венчета от цветя сновяха сред дърветата и разнасяха напитки и дребни монети за игралните автомати.
Качих се да взема душ и да се преоблека. Апартаментът беше за заможни хора, макар и вероятно не от най-луксозните. Но обзавеждането направо ме остави занемял. Пурпурно кадифе и злато навсякъде. Килими, в които краката ми потъваха до глезените. Огромна баня с формата на сърце. А самото легло беше с размерите на средна стая и над него висеше някакво сложно табло за управление. Натиснах внимателно няколко бутона. Леглото започна да вибрира доста смущаващо. Натиснах ги повторно и то застина. Реших повече да не ги пипам, като се надявах да не са ги настроили с таймер.
Излязох на малкия балкон отвън. Точно под мен се намираше просторен плувен басейн с тъмносиня вода. Той също беше нашарен с островчета, а плувците седяха във водата, пиеха и блъскаха игралните автомати.
Гледката на момичетата в бански костюми ме подсети за Кати. Усмихнах се на себе си и влязох в стаята да й позвъня. Никой не вдигна телефона, така че й оставих съобщение да ми се обади, щом се върне.
Излязох да разуча казиното. Въпреки всички старания на Ъруин Пайпър да ме убеди за преобладаващия състав на богатите посетители, по-голямата част от пространството беше посветено на обикновения човек от улицата; замисълът беше да му се помогне да се раздели поне със сто долара на нощ. Имаше няколко доста просторни зали, декорирани с теми от Южните морета, и цели акри площ, заети от рулетки, блек джак и маси със зарове. С изключение на няколко особено гръмогласни любители на зара, останалите посетители играеха в мрачна тишина. Любителите на залаганията плъзгаха мрачно парите си към крупиетата, които сръчно и професионално ги прибираха, като понякога им връщаха по малко.
И накрая следваха игралните автомати. Ред след ред, всеки сграбчил в невидимите си обятия по едно човешко същество, което захранваше своя Молох в хипнотизиран механичен ритъм. Прозорци не се виждаха никъде. Навън можеше да е ден или нощ, машините това не ги интересуваше, и човешките същества послушно изпълняваха каквото им кажат.
Два часа разходка из „Таити“ ми бяха достатъчни: мозъкът ми се превърна в бръмчащ екран, по който припламваха долари, светлини и лица, всички посветени само на една мисъл — печалбата. Обзе ме някаква странна несигурност. Нали бях споменал полушеговито на Пайпър, че залаганията са моята професия. Но адреналинът плъзваше в кръвта ми някак си много по-естествено когато застанех пред примигващите зелени цифри върху екрана на бюрото, отколкото от този безспирен и равнодушен към хорските трагедии поток от пари на Лас Вегас. Но може би хватката на борсовия пазар беше не по-малко безмилостна от тази, която изсмукваше и последните центове на умърлушените и примирени със съдбата си хора пред игралните автомати?