— Има едно нещо, което не разбирам.
— Кое?
Разказах на Хамилтън за въпросите, които още си задавах за смъртта на Деби.
— Да, разбирам какво имаш предвид — изрече той замислено. — Има още доста неща, до които трябва да се доберем. Но може би ключът към смъртта на Деби се крие зад отмъкнатите ни пари.
— Окей — казах аз. — Сега какво?
Хамилтън беше пределно ясен.
— Свързвам се с Руди Гиър. Отивам пак в Кюрасао. И продължавам да мисля.
— А аз?
— Не се тревожи, момчето ми, ти свърши работа повече от достатъчно. Подреди си основните неща върху лист хартия и ми ги изпрати по факса. После вече се забавлявай, и ще се видим в офиса в понеделник.
Докато затварях телефона ми хрумна, че Хамилтън сигурно е особено доволен от мен, щом ми каза да се забавлявам и да не мисля за друго. Честно казано, и аз бях доволен от себе си. Нямаше съмнение, че бях успял силно да го впечатля.
Надрасках набързо откритията си върху два листа хартия и слязох долу до бизнес центъра, за да изпратя факса. Не беше за чудене, че „Таити“ просто гъмжеше от всякакви компютри, всевъзможни фотокопирни машини и факс апарати; по всяко време на денонощието имаше две дежурни секретарки, готови да печатат материали на гостите на хотела. Любезно отказах услугите им и настоях да изпратя сам факса до Хамилтън.
Отне ми само две минути. Върнах се обратно при асансьорите, пробивайки си път през гъмжилото красавици в полички от плетени треви, които работеха в хотела, и професионалните комарджии. Кати чакаше в една от кабините.
— Здрасти — казах аз, като успях да се вмъкна при нея миг преди вратите да се затворят. — Снощи чу ли съобщението ми? Искаш ли да поразгледаме града по-късно?
Тя захапа долната си устна и заби поглед в пода на асансьора.
— Сега не, предпочитам привечер.
— Окей, окей. Какво ще кажеш да обядваме заедно?
— Не, не мога. Обещах да ям с Кеш и Дик. А, ето го и етажа ми. — И тя излезе от асансьора, без дори да ме погледне.
Навъсих се. Какво беше всичко това? И откога умираше от щастие да се храни заедно с онази „отровна жаба“? Странно. Слязох пеша до стаята си с някакво неясно безпокойство в душата.
Колкото повече си мислех за станалото, толкова повече започвах да изпитвам увереност, че държането й беше преднамерено грубо. Тя беше решила да ме избягва и да ме залъгва, ако много упорствам. Нямаше друго обяснение. Не можех да си затворя очите пред това явно заключение.
Но защо?
Излегнах се по гръб върху леглото и се втренчих в тавана. Нямах и най-малката представа. Не можех да си спомня нищо казано от мен, което би могло да я отблъсне. Лежах озадачен и леко паникьосан. Загубех ли я, бях загубен. Усмихнах се невесело на мрачния каламбур.
Проклет да бъдех, ако я оставех да се измъкне със серията банални извинения колко била заета и как не можела да намери време. Имах правото да науча действителната причина, която се криеше зад всичко това.
Набрах номера на стаята й. Телефонът й прозвъня пет пъти. Никакъв отговор. Макар и да беше ясно, че я няма в стаята, оставих го да звъни още няколко минути, просто за всеки случай.
Накрая затворих. Скочих от леглото и закрачих бързо из стаята. Трябваше да открия какво е станало. Бях длъжен да го направя.
Реших да се поразходя около хотела. Може би щях да я зърна, но дори и да нямах късмет, поне нямаше да се измъчвам в стаята си.
Във фоайето не я открих. Прегледах всички барове и кафета, обходих всички палмови горички, островчета и игрални автомати. Крачех бавно, за да не би случайно да я пропусна.
Колко глупаво от моя страна. Нямах и представа къде може да е. Сигурно беше отишла в центъра на града или беше отскочила до някое от другите казина. Накрая се отказах да я търся повече в хотела и излязох в градините отвън. Торф, храсти и палми бяха засадени върху голата допреди два месеца строителна площадка и навсякъде денонощно работеха градински пръскачки. Листата на дърветата и храстите бяха тъмнозелени, напръскани тук-там с петна от пурпур. Всичко изглеждаше съвсем неестествено за пустинния климат.
Половин час се разхождах из градините и после реших да се върна в хотела. Във фоайето се озъртах наляво и надясно с надеждата да я зърна. И чудото стана. Тя тъкмо прекосяваше огромния атриум на излизане от хотела. Забързах след нея. Успях да я настигна върху едно от мостчетата, което свързваше два съседни острова.