Не бяха минали и две минути, откак бях седнал на бюрото си, и Хамилтън дойде при мен.
— Здравей — казах аз. — Как се справи? Имаме да говорим за доста неща.
Гробовното изражение на лицето му буквално ме отблъсна.
— Определено имаме за какво да разговаряме — каза той. — Да идем в залата за конференции.
Смутено го последвах в малката зала точно до борсовия салон.
— Какво има?
Хамилтън не отговори на въпроса ми, а попита:
— Кажи ми първо как мина командировката.
Изложих всичко, до което се бях добрал. Хамилтън напрегнато слушаше и си водеше бележки. После, когато приключих, се облегна на стола си.
— Добре, Пол, хубава работа си свършил. Това потвърждава голяма част и от моите открития.
Последва тишина. Хамилтън се навъси. Исках да го запитам какво е открил, но не можах. Нещо витаеше във въздуха. Нещо от изключителна важност. Нещо много лошо.
— Пол — започна той. — Разкажи ми за „Джипсъм“.
Явно нещо не разбирах. Мислех си, че сме приключили отдавна дискусията си за позицията, която бях заел, и защо го бях направил. Изглежда, цената на облигациите бе скочила още повече през време на отсъствието ми.
— Облигациите предлагаха хубава стойност — започнах аз, но Хамилтън ме прекъсна с жест.
— Става въпрос не за облигациите, а за акциите — каза той. — Ти си купил акции от американската компания „Джипсъм“ няколко дни преди да бъде погълната.
В ушите ми забиха тревожни камбани. Защо се интересуваше за това? Сигурно си мислеше за злоупотреба с вътрешна информация. Но аз не бях направил нищо лошо. Бях сигурен в това. Е, почти сигурен.
— Да, вярно е. Но тогава аз не притежавах никаква информация, че компанията ще бъде погълната. Просто бях късметлия, и това е всичко. Деби също извади късмет — довърших аз и си прехапах езика. Как можах да го кажа!
— Е, има хора, според които си разполагал с вътрешнофирмена информация.
— Това е абсолютно невярно в случая — възразих аз.
Хамилтън не отдели погледа си от мен в продължение на няколко секунди. Издържах остриетата на пронизителните му сини очи. Истината беше на моя страна и аз държах да го знае. Накрая той кимна.
— Вярвам ти, че казваш истината. Но не съм аз човекът, когото трябва да убеждаваш. Тук има двама служители от Асоциацията за ценни книжа. Искат да ти зададат няколко въпроса. Държиш ли да присъствам?
Това беше лудост! Пълна нелепост. Дори не изпитвах страх. Потресен, да. И зашеметен. Но въпреки това се зарадвах, че тези хора са дошли да ме разпитват. С малко повече късмет щях да успея да си изясня нещата.
— Да, разбира се — произнесох аз спокойно.
Хамилтън излезе от стаята да доведе двамата мъже. Огледах се. Помещението беше сляпо. Само стени, без прозорци. Скъпо обзаведено, но с безлични мебели. Идиотски клипери, отплаващи за никъде, по стените. Бележници от снежнобяла хрупкава хартия и подострени жълти моливи по масите. Да, обстановката напълно подхождаше за разпит.
След малко Хамилтън се върна, последван от двама мъже в официални костюми. Сигурно бяха чакали в приемната, но не ги бях забелязал на влизане. И двамата бяха преметнали шлифери през ръцете си, макар че още беше началото на септември и не беше валяло от седмици. Нагласиха ги върху облегалките на столовете, оставиха куфарчетата на пода, извадиха собствените си бележници и седнаха срещу мен. Хамилтън седна на челното място на масата между нас. Прииска ми се да беше заел стола до мен. Двата метра, които ни деляха, ми се сториха цяла бездна.
Единият от мъжете заговори. Беше почти оплешивял, а малкото тъмна коса, която му беше останала, беше подстригана съвсем късо. Носът и брадичката му бяха силно издадени, но разстоянието между тях беше много малко, от което лицето му придобиваше много неприятен израз. Носеше очила с много дебели черни рамки. Та той е почти сляп, удивих се аз. Ъгълчетата на тънката му уста се извиха, докато се представяше.
— Добро утро, мистър Мъри. Казвам се Дейвид Бериман, работя в Асоциацията за ценните книжа. А това е моят колега, Родни Шорт.
Другият, сивокос и стеснителен, кимна. Това беше единственият ми по-близък контакт с него. Той запази мълчание до края на разговора ни, като си записваше всичко.
Знаех отлично какво представлява Асоциацията — не много отдавна бях държал изпит, за да стана неин член. Беше една от многобройните самоуправляващи се организации, възникнали след „Големия взрив“, за да надзирават Сити. Обнародваха правила с дузини и имаха свой собствен щат, чрез който налагаха спазването им. Организацията притежаваше властта да глобява или изключва своите членове. В случаите на криминални прояви Асоциацията прехвърляше разследването към Отдела за борба с измамите или към Отдела за борба с крупните измами.