— Но това е нелепо! — възкликнах аз. — Тя няма за какво да плаща наем, защото няма такава уговорка. Договор за наем не би могло да има, защото никой не е имал нужда от такъв. Баща ти с радост отстъпи къщата на мама да я ползва до смъртта си.
— Възможно е да е било и така. Баща ми беше много щедър и обичаше благотворителността. Но единственото доказателство за това е нейната дума, че той й обещал, но тя в момента не е много адекватна, нали? — Мейбълторп извади пакет цигари от джоба си и запали една. Пропусна да ми предложи. — Работата е там, че имам да плащам огромни такси по прехвърлянето на наследството. Налага ми се да продам част от недвижимото имущество, а петдесет хиляди лири биха ми дошли доста добре, разбираш, нали?
— Не можеш просто така да я изхвърлиш на улицата — възразих разгорещено аз. — Това е незаконно. Тя живее в къщата повече от двадесет години. А и не мисля, че можеш да я сплашиш, за да се махне.
— Ужасно съжалявам, Мъри, но се страхувам, че мога. Разбираш ли, тя никога не е плащала наем, така че в този смисъл не е наемател. Тя се е настанила самоволно в къщата. Не се тревожи, съгласувал съм всичко с адвокатите си в Ричмънд. Технически може да ни създаде проблеми, ако се барикадира, но дори и в този случай пак можем да я изведем от къщата.
— Баща ти би побеснял, ако беше жив — казах аз.
Мейбълторп опъна силно от цигарата.
— Ти нямаш никаква представа какво би си помислил баща ми. Той имаше много хубави качества, но финансовата страна не беше от тях. В това недвижимо имущество е замразен значителен капитал, който може да носи приличен доход. В наши дни човек не може да си позволи основни фондове да лежат просто така, без да дават доход. Ти си във финансовия бизнес, така че тези неща трябва да са ти ясни.
— Трябва да ти кажа, че управлението на един недвижим имот няма много общо със счетоводната ведомост в банката — казах аз, макар и да виждах, че няма да успея да променя решението му. Молбите при него едва ли биха имали ефект, а колкото за заплахите, нямах с какво да го сплаша. Нямаше смисъл повече да си губя времето. Станах от стола.
— Татко винаги казваше, че баща ти те считал за глупак, и сега разбирам, че е имал право — изтърсих аз, обърнах се и излязох от стаята. Евтино отмъщение, но донякъде се почувствах удовлетворен.
18.
Студеният утринен въздух се врязваше в дробовете ми с всяко вдишване. Мускулите на прасците ми се гърчеха и протестираха срещу каменистата пътека. Бях забравил какво е да бягаш по стръмен хълм. Следвах маршрута, по който бях тичал всеки ден като дете. Четири мили по най-стръмните склонове на областта. Билото беше само на двеста метра, но напредвах страшно бавно. Беше ми толкова трудно, та чак се чудех как ли съм се справял на дванайсет години.
Разпознавах всеки камък покрай пътеката, всеки неин завой. Заедно със спомена за детските ми тренировки се върнаха и болките от онези дни. Съзнателно се мъчех да ги извикам с онова ежедневно предизвикателство срещу стръмните пътеки и студения вятър. Не ставаше въпрос само да прогоня онази, другата болка от загубата на баща си, макар че точно тогава бе започнало всичко. Бях станал неин пленник, трябваше да концентрирам разума и тялото си, за да надмогна болката и скръбта. Така давах воля на собствените си желания и прищевки, това ми позволяваше да се потопявам за няколко часа в собствения си свят всеки ден, свят, в който тялото и стенещите ми мускули заемаха централното място, а сцената бяха веднъж славните, а друг път ужасните хълмове.
Всеки ден беше една трудно извоювана битка, всеки ден — една заслужена победа.
Накрая изкачих хълма и подкарах в лек тръс по хребета, разделящ Бартуейт от Хелмби. Тичах с дълги крачки, избягвайки по-острите камъни и храстите от пирен, които изобилстваха по тази стара овча пътека и дебнеха да изкълчат или счупят крака или глезена ми. Ято диви кокошки внезапно изпърпори от един храст и полетя ниско над земята, докато се изгуби от погледа ми. Мъглата бе започнала да се вдига от дъното на долината около Бартуейт и вече ясно виждах сребърната ивица на реката да хвърля отблясъци в ранната светлина на утрото, преди да свърне рязко зад високия пурпурен хълм. Хвърлих поглед през рамо към кафяво-пурпурната пустош, през която бях тичал. Вече се отдалечавах от нея и се приближавах към стройно подредените зелени парцели, разпрострели се на дъното на долината, и към сивите каменни постройки на селото. Оттам вече долитаха първите сутрешни признаци на живот: някъде боботеше трактор, кучета известяваха с лай стопаните си, че са гладни. Прибрах се при мама със здраво натъртени пети, но освежен и с взето решение.