Спрях едно такси точно пред сградата. Закара ме много бързо. Когато отворих вратата на апартамента си, вече бях успял да поукротя някои от емоциите, разбушували се в душата ми. Класифицирах ги и ги разместих където трябва — по този начин щях да ги овладея.
Първо гневът. Гневът от това, че ме бяха обвинили така несправедливо, без да ми дадат никаква възможност да се защитя. Бяха приели, че съм виновен, защото така беше изгодно на всички. Изпитах гняв към Хамилтън, загдето им беше позволил да ме унижат по такъв начин. Не можеше ли поне той да направи нещо, за да ме защити? Та той беше единственият човек, който реално би могъл да намери изход в тази безизходица. Но той беше поставил интересите на фирмата преди мен. Въобразявах си, че означавам малко повече за него. Но след като размислих, проумях, че той по обичайния си начин бе съпоставил всички „за“ и „против“ битката и бе стигнал до извода, че това е по-добрата алтернатива. Не вървеше да крещя „Не е честно!“.
После идваше мъката. Бях започнал да се чувствам уютно в „Де Джонг“. Учех се как да търгувам и да извличам удоволствие от търговията. И въпреки че накрая Хамилтън ме бе изоставил, аз бях научил много от него. Но имах още много да овладявам — и сега едва ли можех да намеря учител от неговия ранг. Добре че поне времето в „Де Джонг“ ме бе убедило, че ме бива да търгувам, и ми бе показало, че имам значителен потенциал. Просто трябваше да продължа някъде другаде с някой друг.
Но какво щеше да стане, ако не успеех да си намеря работа? При тази мисъл ме обзе внезапна паника. Какво щеше да стане, ако никога повече нямах възможността да търгувам? Дори не исках да мисля за тази възможност. А отчаяно се нуждаех от добре платена работа, за да изкарам парите, нужни ми да купя къщата на мама. Невъзможно беше да събера двайсет и пет хиляди лири, без да работя. Един господ знае какво щеше да стане с нея, ако лорд Мейбълторп я изхвърли на улицата. Вече виждах презрителното изражение на сестра ми Линда, когато разбереше, че не съм успял да предотвратя това.
Паниката обаче бързо стихна. Хората непрекъснато губеха работата си. Но ако ги биваше, всеки път си намираха нова.
Аз съм упорит индивидуалист. Нямаше да зарежа търговията с ценни книжа само защото веднъж ужасно не ми е провървяло. Човек си кове сам съдбата. Разбира се, понякога всичко се опълчва срещу него, но ако човек упорства достатъчно, накрая събитията заработват в негова полза. Ключът към всичко е да не се предаваш; когато работата се закучи, просто работи още по-усърдно.
Измъкнах лист хартия и скицирах план на действията как да си намеря друга работа. Отделих два часа, за да изгладя трудовата си автобиография. Дотук добре. Посредническите агенции нямаха нищо против всеки нов клиент и аз си помислих, че автобиографията ми не изглежда никак лоша.
Проблемите започнаха на следващата сутрин. Бях решил, че ще е добре да почна с агентите по продажбите, с които общувах всеки ден. Те ме познаваха и имаха представа за деловите ми качества. След внимателно обмисляне първо позвъних на Дейвид Барат. Той работеше много отдавна в бранша и имаше много връзки. Все щеше да измисли нещо.
Набрах „Харисън Брадърс“. Обади се един от колегите му. Каза, че Дейвид в момента бил зает, но след малко щял да се върне. Оставих номера си и зачаках. Минаха два часа, без никой да се обади. Опитах отново.
Този път телефона вдигна Дейвид.
— Здравей, Дейвид, Пол се обажда — започнах аз.
След кратка пауза Дейвид каза:
— А, Пол. Откъде звъниш?
— От къщи. Значи си чул?
— Да, чух. — Отново кратка пауза. — Намери ли нещо?
— Още не. Всъщност едва сега започвам. Точно затова ти звъня. Не знаеш ли случайно някой, който търси човек като мен?
— Страхувам се, че не. Работният пазар в момента е доста замрял — каза Дейвид. — Виж, трябва да приключваме. Един клиент ме чака на другия телефон.
— Само още нещо… — изрекох бързо аз.
— Да?
— Дали би могъл да ми отделиш половин час? Искам да се консултирам с теб какво да правя. Ти познаваш пазара много по-добре от мен и…
— Знаеш ли, в момента не разполагам с никакво свободно време.
— Когато ти е удобно — настоях аз, усещайки как отчаянието се промъква в гласа ми. — На закуска или след работа, мога да дойда и до фирмата ви.
— Пол, мисля, че не съм в състояние да ти помогна. — Гласът му прозвуча учтиво, но твърдо. Много твърдо.