— Не се тревожи. Изобщо нямам намерение да му се мяркам пред очите. А и освен това няма никаква причина да се интересува от мен.
— Дано да си права — казах аз. Изобщо не бях убеден в това.
Същия ден следобед документите бяха уредени и Хамилтън с подписа си разреши прехвърлянето на двайсет милиона долара по сметката на новото ПССП. „Финикс Просперити“ също подписаха този следобед и също прехвърлиха двайсет милиона в сметката. Кеш каза, че Джак Салмън напирал да започва и бил бесен, че шефът му не му позволил. Пайпър подписа съглашението за вноската, но забави прехвърлянето на своята вноска от двайсет милиона по сметката на ПССП.
И така, в рамките на двайсет и четири часа ПССП вече съществуваше и разполагаше с фондове, възлизащи на четиридесет милиона.
Следващите два дни ми беше много трудно да се концентрирам, дори да имитирам концентрация върху работата си. Хамилтън, разбира се, беше хладнокръвен както винаги и само веднъж провери дали цените на „Микс и Мач“ не падат.
Веднага щом Дени, като попечител на ПССП, потвърди, че фондовете вече са по местата си, започнах да действам. Нямах много време на разположение. Наложи ми се да изчакам кратката почивка от четвърт час, която Хамилтън си позволяваше, за да си купи сандвич. Повечето колеги също бяха на обяд, макар че Стюарт, заместникът на Деби, си стоеше на бюрото, прелиствайки някаква пазарна сводка за облигациите. Вероятно щеше да чуе всичко, което се канех да направя. Перспективата не беше от най-радостните.
Първо се обадих на Дени. При включен магнитофон продадох на ПССП позицията на „Тремънт Капитал“, държана от „Де Джонг“ и възлизаща на 20 милиона долара. После продадох по номинал двайсетмилионния дял на „Де Джонг“ в ПССП обратно на „Де Джонг“. Това ми отне само минута. Стюарт ми хвърли един бърз поглед и после отново се задълбочи в сводките си. Не беше успял да чуе какво точно правя.
После измъкнах два комплекта квитанции за търгове и описах в подробности сделките, които току-що бях извършил. Когато квитанциите се обработеха, те щяха да осигурят прехвърлянето на облигациите на „Тремънт Капитал“ от Кеш, където бяха държани под опека за „Де Джонг“, към попечителя на ПССП, фирмата „Баркли“. По същия начин сертификатите за акциите от ПССП, които „Де Джонг“ току-що беше получил от „Дени Кларк“, щяха да отидат обратно там чрез пратеник. Но което беше още по-важно, банката на „Де Джонг“ щеше да бъде инструктирана да очаква плащане от 40 милиона долара от страна на ПССП.
Погледнах часовника. Един и четвърт. Време за един сандвич.
Докато чаках на опашката в малкото кафе, прекарах всичко още веднъж през ума си. Чистият резултат от цялото това жонгльорство беше, че „Де Джонг“ си бе получила обратно двайсетте милиона, които беше изплатила за фалшивите облигации на „Тремънт Капитал“. ПССП сега се състоеше от активи на стойност двайсет милиона под формата на облигации на „Тремънт Капитал“, вложени в двайсет милиона дялов капитал, всичкият под контрола на „Финикс Просперити“. След като единственият актив на „Тремънт Капитал“ беше нейната инвестиция във „Финикс Просперити“, или „Машината за пари на Чичо Сам“, „Финикс Просперити“ току-що беше изкупила собствените си акции. В крайна сметка целият този привиден хаос се свеждаше до това, че двайсетте милиона, които „Де Джонг“ непреднамерено бяха инвестирали във „Финикс Просперити“ посредством „Тремънт Капитал“, в крайна сметка се бяха завърнали в „Де Джонг“. Всичко изпипано до конец.
Същия ден Хамилтън, Роб и аз трябваше да посетим кантората на Дени, веднага след обяд. Дени беше обещал да събере комисия по посрещането на Хамилтън. Очаквах с нетърпение да стана свидетел на представлението.
Бях доволен от себе си. Бях надвил Хамилтън в собствената му стихия. Не можех да върна Деби към живот, но поне нейният убиец щеше да си получи заслуженото от правосъдието. „Де Джонг“ щяха да си получат парите обратно, а аз щях да избегна обвинението в убийство. Както и да го погледнеше човек, резултатът беше добър.
Върнах се на бюрото си, стиснал в една ръка сандвич, а в другата чаша кафе. Кафето от закусвалнята беше много по-добро от боклука, който се процеждаше от автомата в коридора. Стюарт също беше изчезнал някъде за сандвич. Единствените двама души в залата бяха Хамилтън, който беше заровил глава в някакви документи, и Роб, който дъвчеше сандвича си, надвесен над броя на „Файненшъл Таймс“.
Седнах на стола и протегнах ръка към квитанциите.