Пристъпи към мен. Останах абсолютно неподвижен. Той бавно вдигна късия нож и го доближи до шията ми. Острието излъчваше сиво-белия блясък на току-що наточена стомана. Усетих дъха на кълцан кромид на сантиметър от носа ми.
Стоях неподвижен.
Всичко в мен трепереше. Остани спокоен. Спокоен! Не стой така, докато ти пререже гърлото. Мърдай!
Посегнах към ножа. Той мигновено улови ръката ми, изви я и ме преметна през рамо. Озовах се на пода, безсилен да мръдна.
Джо сграбчи кутрето на лявата ми ръка и заповяда:
— Разпери си пръстите!
Опитах се да ги свия в юмрук, но не успях.
— Разпери ги, или ще ти счупя пръста!
Юмрукът ми се разтвори.
— Толкова ли ти трябва това пръстче? — изкикоти се Джо. — Не го използваш за нищо. Едва ли ще усетиш липсата му. Сега ще ти оставя един малък спомен, та да се научиш да не ми се пречкаш в краката.
Опитах се да си издърпам ръката, но той я беше притиснал плътно към пода, точно пред лицето ми. Острието бавно се плъзна надолу и бръсна кожата точно под кокалчето. Усетих слаба, но пронизваща болка. Тънка ивица алени капчици избликна върху пръста ми.
Джо леко се приведе и ножът му бавно очерта кръг около пръста, разрязвайки кожата ми. Силна болка проряза цялата ми ръка. Стиснах зъби и забих брадичка в килима, решен да не отроня звук. Опитах се да го отхвърля от себе си, но той сякаш ме беше приковал към пода. Вярно, краката ми бяха свободни и аз се опитах да го ритна, но без успех.
Не ми оставаше нищо друго, освен да гледам безсилно как отрязва пръста ми.
Изведнъж той дръпна ножа и се изсмя.
— Бягай да не се подмокриш. — И се изправи.
Отдъхнах си. Постъпих точно както ми каза — станах от пода и се втурнах към вратата, стиснал кървавия си пръст с дясната ръка. Хълцащата Сали остана далеч зад мен. Затичах по улицата и после по булеварда.
След малко се добрах до върволица магазини и спрях. Господи, този човек беше психопат! Поех си дъх. Абсолютен психопат. Усещах как кръвта се стича по китката ми. Раната беше дълбока и болеше. Зърнах една аптека от другата страна на улицата и се запътих към нея. След няколко минути пръстът ми беше почистен и бинтован.
Седнах на някаква ограда, за да поразмисля. Пръстът пулсираше под превръзката, но поне все още си беше на ръката ми. Сърцето ми биеше лудо, но не заради бягането. Ръцете ми спряха да треперят чак след десетина минути. Сърцето ми постепенно възвърна нормалния си ритъм.
Страшно ми се искаше да се прибера у дома и да сложа кръст на Джо. Но в ушите ми още се носеха дълбоките стенания на Сали Финли, а пред очите ми беше обляното й в сълзи лице. Повдигаше ми се от преживяното. Джо не беше нормален. Не можех просто така да го оставя да бие Сали, когато му скимне. И един господ знае какво би причинил на детето. Без значение дали ми харесваше, или не, но аз бях единственият човек, който можеше да й помогне, и ако я изоставех, съвестта ми нямаше да има покой. Реших да разкажа за случая на полицията. Опитвах се да си внуша, че той никога не ще разбере кой им е казал, но съзнавах, че това е повече от наивно. Но така или иначе, взех твърдо решение никога вече да не оставам на четири очи с Джо.
Попитах една възрастна дама къде се намира местният полицейски участък. Най-близкият беше само на четвърт миля.
Разказах на дежурния сержант как съм намерил Сали пребита. Не му споменах за сблъсъка, който бях имал с Джо. Полицаят излъчваше решителност и загриженост и изпитах облекчение. Бях се притеснявал да не попадна на някой дръвник. Сержантът каза, че ще е много трудно да се докаже, освен ако съпругата не се съгласи да даде показания. Спомена, че в участъка отскоро действал отдел по разследване случаите на насилие, проявено в семейството, и той щял да предаде доклада на колегите си. Увери ме, че още същата вечер щели да изпратят на проверка в къщата жена полицай.
Запитах го дали мога да телефонирам на инспектор Пауел, защото имам информация, засягаща разследването на убийство. Това малко го постресна, но след като вече бе решил, че не съм поредното куку, той ме заведе в една малка стая с телефон и след няколко минути успя да се свърже с инспектора.
— Здравейте, обажда се Пол Мъри. Имам да ви кажа нещо във връзка със смъртта на Деби Чейтър.
— Да, мистър Мъри. Помня ви. Какво имате да ми съобщите? — Гласът на Пауел издаваше зле потискано нетърпение.